— Нима смяташ, че можеш да намериш щастието си с един витрийски маркиз? — присмя се Фин. — Той беше опасен, Уенди. Аз се страхувах всеки път, когато беше около теб.
— Ти се страхуваше, защото знаеше, че имам чувства към него?
— Да! — извика Фин. — И това не беше редно! Той е зъл!
— Ти не го познаваш! — креснах му в отговор.
— Да не би да искаш да избягаш с него? — Изведнъж лицето му стана като каменно в опит да скрие болката си. — Това ли ми казваш? Че съм ти попречил да изживееш живота си като приказка с него?
— Не, не казвам това. — Преглътнах сълзите си. — Аз сама реших да не избягам с него, защото знаех, че е в интерес на кралството ми да остана тук. Но не мога да повярвам, че си толкова егоистичен. Казваш, че всичко, което правиш, е заради мен, но ако е вярно, ти щеше да ме окуражиш да потърся щастието си, вместо да ме държиш тук в капан с теб!
— Как така те държа в капан? — попита Фин.
— Така! — Аз посочих пространството между двама ни. — Аз не мога да те имам и не мога да бъда с теб. Намирам се в положение, от което няма изход. Обичам те и не мога да спра да те обичам, а на теб ти е все едно.
— Уенди. — Фин омекна и направи крачка към мен. Отдръпнах се и се натъкнах на библиотеката, която отряза пътя ми за отстъпление. Той протегна ръка да ме докосне, но го отблъснах.
— Не! — изкрещях аз със сълзи по лицето. — Мразя това, което ми причиняваш! Мразя начина, по който ме караш да се чувствам! Мразя те!
Той се протегна отново и бръсна кичурите коса от челото ми. Отметнах глава назад, но той не прибра ръката си. Вместо това пристъпи към мен, при което тялото му почти докосваше моето. Опитах се да го отблъсна, но той отказа да се помести. Ръката му беше до лицето ми и аз неволно наклоних глава към него.
Очите му бяха толкова черни и дълбоки и погледът му както винаги караше дъхът ми да спре. С пръстите си той проследи линията на косата ми. Гневът ми стихна, но огънят в гърдите ми продължаваше да тлее.
— Не искам да ти причинявам това — каза Фин ниско и дрезгаво. — Не искам да те карам да се чувстваш така. Обичам те.
Той се наведе към мен и ме целуна. Устата му се притисна жадно към моята. Усетих в гърдите си потръпване, което премина през мен и скоро цялото ми тяло трепереше. Наболата му брада драскаше лицето ми, докато ме целуваше отчаяно.
Устните му обхождаха шията ми и аз простенах, заравяйки пръсти в косата му. Той пристъпи към лавиците с книги, които започнаха да падат около нас. Ние ги последвахме и се строполихме на земята.
Фин беше върху мен и ръцете му пълзяха по тялото ми, много по-дръзки отпреди. Вдигна роклята ми, докато подгъвът й беше достатъчно високо, за да посегне под нея. Топлата му длан притискаше бедрото ми и сетне тръгна нагоре, спирайки се върху хълбока ми.
Пъхнах ръце под ризата му, притискайки пръсти в плътта му, притегляйки го към себе си. Целувките му бяха толкова алчни, сякаш бе умирал от глад без мен и като че ли изгаряха тялото ми.
— Фин! — прогърмя над нас гласът на Томас.
Фин спря да ме целува, но не се отдръпна. Дъхът му беше накъсан, а погледът прикован върху мен. Страстта все още тлееше в очите му, но зад нея видях и ужас. Той осъзнаваше, че е направил нещо недопустимо и не знаеше как да постъпи.
— Фин! — изкрещя отново Томас. — Отдръпни се от нея, преди някой да ви види!
— Да, господине. — Фин се отдели от мен, препъвайки се в книгите, докато ставаше на крака. Аз дръпнах роклята си надолу и се изправих много по-бавно от него.
— Излез оттук! — изрева му Томас. — И се почисти!
— Да, господине. Съжалявам, господине. — Фин беше забил поглед в земята. Опита се да погледне крадешком, но беше твърде засрамен и просто се втурна към вратата.
— Съжалявам — измънках аз, не знаейки какво друго да кажа. Все още чувствах вкуса на Фин по устните си и като че ли усещах игличките на брадата му. Мястото, където ръката му беше стиснала хълбока ми, гореше, напомняйки ми приятно за станалото.
— Не е нужно да ми се извинявате — каза Томас и изразът на лицето му вече далеч не беше толкова строг, както когато говореше със сина си. — Вие трябва да се пазите, принцесо. Идете в стаята си, забравете, че това някога се е случвало, и се молете никой да не разбере.
— Да, разбира се. — Кимнах бързо и пристъпих внимателно през нападалите книги. Бях почти излязла, когато Томас ме спря.
— Синът ми не ми разказва много за живота си — каза той и аз се спрях на вратата, поглеждайки го през рамо. — Ние никога не сме били близки. Тази работа е тежка. Тя предполага самота и в това отношение вие и аз имаме нещо общо помежду си.