— Аз не се чувствам самотна — отговорих. — Винаги съм обградена от хора.
— Значи имате късмет, но това няма да е винаги така. — Той близна устните си и замълча за момент. — Понякога трябва да избирате между любовта и дълга. Това е труден избор, най-трудният, който някога ще трябва да правите, но има само един правилен отговор.
— И вие казвате, че това е дългът? — попитах аз.
— Казвам, че дългът беше правилният отговор за мен — обясни Томас предпазливо. — И дългът винаги ще бъде правилният отговор за Фин.
— Да — кимнах аз, свеждайки поглед. — Знам това твърде добре.
— На следотърсачите се гледа с презрение. — Той вдигна ръка, за да ми попречи да оспоря думите му. — Не от всички, но от мнозина. Ние сме съжалявани. Но това е един почтен живот в служба на другите. И ние знаем, че имаме нашата роля за създаването на един по-добър свят за нашето кралство. Животът на кралицата също е отдаден на другите, дори в по-голяма степен от този на следотърсача — продължи Томас. — Целият й живот е посветен на хората тук. Няма по-голяма чест от това. Няма по-голям подвиг. И тази чест ще се падне на вас, принцесо.
— Знам — отвърнах аз и осъзнавайки това, се почувствах дори още по-нещастна.
— И накрая ще разберете, че с тази жертва получавате повече, отколкото давате — завърши той. — Беше ми приятно да поговоря с вас, принцесо, но трябва да ви оставя да се приберете в стаята си.
— Да, разбира се — казах аз.
Томас ми се поклони и аз се обърнах и си тръгнах. Тичах чак до стаята, повдигайки роклята си, за да не се препъна в полите й. Косата ми падаше свободно около лицето ми и бях благодарна за това. Не исках никой да види срама, който беше изписан върху него, нито петната от сълзи по бузите ми.
28
Чест
— Ти си ослепителна — увери ме Уила, оглеждайки отражението ми за стотен път.
Аз стоях пред огледалото, а Уила беше зад мен. Бях сигурна, че лицето ми изразява възхищение от бялата ми рокля, но в действителност едва успявах да разпозная себе си.
В деня преди годежа бях изменила на годеника си, който беше едно прекрасно момче. Той беше мой приятел и приятел на Фин. Тове винаги се беше държал добре с нас. Той не заслужаваше това. Той не заслужаваше да има нещо общо с мен.
След като се целувахме с Фин, ми се искаше да плача и да се самосъжалявам за това, че не можем да бъдем заедно. Но не можех да си го позволя. Вече не. Аз бях принцеса със задължения към моето кралство и моя годеник. Тове и Фьоренинг заслужаваха повече и затова аз трябваше да бъда повече. Аз трябваше да бъда онова, от което те се нуждаеха.
— Хайде, Уенди. — Уила грабна ръката ми и ме затегли. — Годежът всеки момент ще започне. Нямаме време да те оставим да се любуваш на себе си.
Кимнах и я последвах, смятайки, че ще имам време да се успокоя, но веднага щом излязох от стаята си, видях, че Тове ме чака пред вратата.
— Извинявай — рече той, когато видя изражението ми. — Не исках да те стресна.
— Не, няма нищо. — Устата ми беше скована и ми беше трудно да говоря.
— Ще оставя двете влюбени птички насаме. — Уила ми намигна и се отдалечи.
— Надявам се, че не е на лош късмет да те видя преди началото на годежа. — Той бръкна в джоба си за нещо. — Не съм сигурен какъв е протоколът, но май трябваше да ти дам нещо. И си помислих, че е по-добре да го направя, преди да е започнало празненството.
— Не е било нужно да ми даваш нищо.
— Да, нужно беше. — Тове извади от джоба си ювелирна кутийка за пръстен. — Това е нещо като мое задължение. Трябваше да ти го дам, когато ти предложих да се оженим, но това беше едно доста нескопосано предложение.
— На мен ми хареса — усмихнах му се аз. — Беше мило.
— Е добре, надявам се пръстенът да ти хареса. — Той ми подаде кутийката, чието кадифено капаче беше още затворено. — Майка ми го намира за отвратителен.
— Тогава съм сигурна, че ще се влюбя в него — казах аз и се засмях.
Поех кутийката с треперещи ръце и отворих капачето. Това беше масивен платинен пръстен с гравирано изображение на бръшлян, който сякаш го обвиваше. В средата му беше инкрустиран огромен изумруд, а по протежение на халката имаше още няколко по-малки диаманта.
— О, Тове, ужасно е красив! — Сложих го на пръста си почти задавена от вълнение. — Прекрасен пръстен, прекрасен жест.
— Наистина ли? — На лицето на Тове грейна крива усмивка на облекчение и той прокара пръсти през косата си. — Добре. Наистина бях притеснен. Нямах никаква представа дали ще го харесаш.