Стефан Бонев
Разминаване
Нямаше нищо по-далечно от онова небе. Поне така си мислехме тогава. Бяхме млади и не познавaхме условностите на живота. За нас те бяха също така далечни, както небето, което съзерцавахме вечер от нашата пейка.
Едва по-късно разбрахме колко е бил безгрижен студeнтският живот. Сега си спомняме за онези влюбени вечери като за нещо отдавна отминало. Мислим си, че вече не сме същите. Онези бяха други хора, нямаха нищо общо с нас двамата — родители на две деца, въртящи къща и броящи последните смачкани левчета от инженерните си заплати. Тогава ги нямаше проблемите в службата, тревогите с децата.
Хубаво беше. Ако поискахме, можехме вместо на лекции, да отидем до кафенето, да играем по цели нощи бридж, да отпрашим към Витоша или Панчарево. Или пък да хванем „стоп“ за морето…
Крояхме планове за бъдещия ни живот. Знаехме, че ще дойдат децата, а с тях и грижите, че от работа не може да се избяга, а пък парите никога не стигат. Но до всичко това имаше още много време. Не знаехме и къде ще живеем. Само предполагахме как ще бъде в нейния град, в моя… Дали ще имаме сили, ако останем в столицата.
Такива работи си мислехме тогава. После дойде времето на дипломните защити, след тях сватбата, компромисното преместване в нейния Пловдив и последвалото разочарование от него. По-друг си го представях. По-красив и по-уреден бе останал в кратките ми спомени отпреди десетина години. Започнах да разбирам, че тогава съм видял външната страна, фасадата. Но зарът беше хвърлен и трябваше да се играе. Нямаше връщане, всички изходи се оказаха затворени. А тя обичаше града си. И аз бих го обичал, ако бях израснал там. Но сега виждах само недостатъците му. Трябваше да се приспособявам.
Тогава като вода в огъня се вля Анета, първата ни дъщеря. С раждането си погаси неудовлетворението ми, измести всичко останало на заден план. Вече имаше за какво да се живее. Дойдоха грижите. Забравих за амбициите си да стана писател. Започнатата книга зарязах за неопределено време. Пишещата си машина заврях сред вехториите под семейната спалня. Анета растеше с дни, радваше ни. Хвалехме се, че е здрава и хубава, после плюехме в пазвите си против уроки и чукахме по главите си на дърво.
Все по-рядко се сещахме за онова далечно студентско небе, може би защото съзнавахме, че сме го изгубили безвъзвратно. Но това вече не ни дразнеше. Бяхме разбрали, че животът ни е победил, както и много други като нас, и че не може нищо да се направи. От време на време разчиствахме старите си бекярски куфари. От тях изхвърляхме стари тетрадки със стихове, които вече не бяха нужни на никого, книги с оръфани корици, между които се мъдреха стари спомени, мечти и снимки на предишни любови, с натрапчив, но вече изтлял дъх на ревност. Вместо тях купувахме нови книжки с картинки и цветни корици. За Анета. После дълго ги четяхме, докато тя си смучеше палеца. А когато изморени сваляхме очилата си, тя ни друсаше за ръцете и повтаряше:"Искам за Червената шапчица!". Споглеждахме се със зачервени очи и започвахме отново.
Анета бавно ни доказваше, че може да върти всичко около себе си. Нито един човек, докоснал се до нея, вече не можеше да води самостоятелен живот. Тя ни обвързваше с обещания, с разходки в парка, с какво ли не…
Понякога, веднъж или два пъти годишно, в града пристигаха стари приятели и колеги, я в командировка, я по лична работа. Идваха ни на гости, разказваха ни за себе си и семействата си. Ние говорехме за нашето, за Анета, която се лигавеше на масата. А когато станеше въпрос за студентството, свеждахме очи, за да не се виждат угасналите въгленчета в тях. В такива случаи млъквахме неловко, докато жена ми изведнъж не се сещаше за новите сладки, които била приготвила специално заради тях. И разговорът отново потръгваше. Разменяхме си рецепти, поверяваха се кухненски и къщни тънкости.
Анета растеше заедно с грижите около себе си. Като малка упорито отказваше да спи самичка и на тъмно. По цяла нощ премигвахме срещу лампата и се радвахме на съня й, за да отидем на работа недоспали.
Минаха години. Дойдоха търканията с родителите й. Смятах, че много глезят дъщеря ни. Всичко това завърши с един мой звучен плесник по Анетината буза и нейното обидено изчезване от къщи. Беше вече на шестнайсет години.
Завърна се чак след седмица, бледа, разстроена, и се хвърли на врата на майка си. След около месец дойдоха признанието и абортът. Поех цялата вина върху себе си, но това не помогна. Анета каза, че ми прощава, но чувствах, че не е така. Един баща трябва да може да иска прошка от децата си, дори те да не му простят. Иначе не е никакъв родител. Оказа се, че съм грешил, като съм мислел, че е глезена. Оправяше се сама с домакинството, веднъж майка й беше в болница. Просто преди не го бях забелязал. А си мислех, че познавам дъщеря си.