Колко различно беше в онези шеметни дни, когато за първи път вкусих от свободата на пътя в моя камион. Това беше време на неописуема радост. Тогава пейзажът сияеше. Всяка извивка на пътя беше за мен като приятелски жест. Докато се движех тромаво и бавно, тъй като все още усвоявах шофьорските умения, аз пеех. Не с глас. Това не бих бил аз. Но вътре. В мислите си. В сърцето си. В най-далечните кътчета на душата си. Пеех ли, пеех. Колко много обичах древните ниски стени, придружаващи пътя навсякъде като двама подпийнали приятели, изпращащи своя пиян другар със залитане, падане, ставане, докато минавах край тях. Обичах живия плет, тучните бурени, толкова злачни, особено през лятото, когато заплашваха да задушат тънката ивица асфалт и да накарат хората да забравят всяка мисъл за пътуване.
Тъкмо изкушението на пътешествията и изследванията ме накара да стигна чак до Разцепения камък първият път. Като дете. Както и постоянното ми желание да избягам от къщи. Да избягам от нескончаемите визити на кукумявките. Да избягам от студенината на майка ми. Бях стигнал до заключението, че никога нямаше да получа майчиното си доверие, независимо от цялото ми старание. А се стараех. Дори след като всичките ми амбиции бяха смазани, аз се стараех да я радвам. Исках да ме харесват. Да ме приемат. Но колкото повече се стараех, толкова по-нелепи изглеждаха моите усилия и толкова повече я карах да се срамува. Моето слабоумие се превръщаше в легенда. Безкрайният цикъл от разкази се преповтаряше отново и отново, за да опише колко тъп съм действително. Разказваше се с безкрайно забавление. Направо пред мен, ей богу. С убеждението, че съм твърде гламав, за да мога да разбера, или че способността ми да чувствам болка е смалена пропорционално на способността ми да отговарям на въпроси в училище. Може би дори смятаха, че се забавлявам с тези разкази, че ми беше забавно да ги слушам, повторени за пореден път. Като например историята с дългата космата линия. Чували ли сте историята с дългата космата линия? Не? Не е възможно, трябва да сте я чували. Всички знаят тази история. А вие не? Невероятно. Е, добре. Ще ви я разкажа. Ако аз не го направя, някой друг със сигурност ще ви я разкаже.
Спомняте си, че все се дънех, понеже си въобразявах, че отговорът на зададения въпрос трябва да е много по-сложен и труден, отколкото е всъщност. Като „как се казваш?“ Всичко, което се искаше от мен, беше да кажа „казвам се Томи Лофтъс“ и щях да съм добре. Щяха да ме признаят. Но в онзи напрегнат момент не си давах сметка. Вместо това измокрих гащите, опитвайки се да разгадая смисъла на въпроса. Чак по-късно, когато имах време да размисля, а аз имах много време за размишления между издънките си, осъзнах че във въпроса няма нищо сложно и че простият отговор е проклетият верен отговор. Както и да е. Тази мисис Мърнан ни преподаваше география. На черната дъска имаше нарисувана карта на Ирландия. Картата беше изпъстрена с различни линии и завъртулки. През повечето време тя не се занимаваше с мен и аз бях доволен да мога да се унасям в мечти. Но понякога тя неочаквано се спускаше отгоре ми. Може би за да покаже, че бой с показалка се полага всекиму. Обърна се към мен. Посочи към дъската. Попита ме с рязък глас. „Какво е това?“ Погледнах върха на показалката, който сочеше вътре в картата на Ирландия. Объркване. Както винаги. Усещах, че бузите ми почервеняват като цвекло. Пълна конфузия. Започнах да се потя. Под яката. Под мишниците. На всяко проклето място. „Какво-е-това?“ натърти с груб глас, в който се долови треперене. Погледнах в картата на Ирландия. Върхът на показалката се разтрои пред очите ми като кокоши крак; тя блъскаше показалката силно в картата на Ирландия. Жлъчката й се надигаше. Бях ужасен. Трябваше да изрека нещо. Скандалът щеше да бъде по-лош, ако нищо не кажех. Погледнах дъската. Обикновено се дънех заради това, че не отчитах простотата на въпроса. Затова този път реших да опитам с очевидното. Оказа се, че тя е сочела планинската верига на Окс, обозначена с обичайния символ. Взрях се силно и отговорих, че това е „дълга космата линия, Мис.“