Те бяха съвсем други хора. Тези братовчеди. Сякаш от недрата им извираше някакъв топъл поток от човещина. Те бяха бедни. Имаха неволи и тревоги като всички. Повече от всички, ей богу. Отглеждаха деца, които щяха да отплават. Нямаше перспективи за работа или благосъстояние. Бъдещето им беше самота за родителите, Англия или Америка за децата. И го знаеха. Говореха за това. Проклинаха го. Но въпреки всичко приемаха всеки ден като безценен дар.
Да, особени бяха. Тези братовчеди. Много далече от сухите, безжизнени разговори, които се водеха в салона между майка ми, леля ми и техните църковни посетители.
Но трябваше да съм благодарен за малките удоволствия. Трудно ми беше да повярвам, че разполагам с толкова свобода. Дори когато отсъствах от сутрин до късно вечер, никой не ми държеше сметка, нищо освен любезно осведомяване дали съм ял или не. А аз винаги бях ял. В която и къща да отидех, ме хранеха. Така че не се налагаше да се прибирам за вечеря или за чай. Понякога се прибирах дори след семейната молитва, но мъмрене нямаше.
Единствената семейна обязаност, която нямах право да пренебрегвам, беше неделната служба. Леля ми ме обличаше в костюм с бяла риза и вратовръзка. Тримата винаги отивахме и сядахме на първия ред. Намирах това за много досадно. Онова, което старите кукумявки имаха да кажат, беше винаги банално. И беше неприятно да не можеш да разгледаш паството. Всеки път, когато се обърнех да хвърля поглед, майка ми забиваше костелив лакът в рамото ми. Не беше приятно, така че се съсредоточавах върху олтара.
Все пак много се интересувах от Твореца и вниманието ми се изостряше при всяко негово споменаване. Обичах текстовете от Стария завет, особено когато свещеникът четеше от „Изход.“ Добивах увереност, установявайки, че и той не е кой знае какво. Творецът. Бях му бесен още от момента, в който майка ми разкри, че ме е прецакал по рождение. Така че не се учудих особено, когато нареди на Авраам да убие собствения си син. Да го принесе в жертва. На него самия. За да му засвидетелства почит. Що за дегенерат беше той? И вижте само какво причини на бедните египтяни. Вкоравил сърцата им, та да не пуснат неговия избран народ, което му дало извинение да им изпрати чума и да ги избие. Прекрасно поведение, при положение, че е отговарял за египтяните толкова, колкото и за израелтяните. Много такива текстове имаше в Библията и те ми идваха добре. Евангелието също беше интересно понеже Исус сякаш също е имал своите съмнения относно Твореца. Той казал на хората да зарежат десетте божии заповеди и че има само две заповеди: обичай Бог и обичай ближния си. Казвам ви, в Стария завет нямаше много любов към ближния, а аз слушах внимателно. Око за око и зъб за зъб. Именно Бог от Стария завет, Твореца винях аз за своята непригодност. Това ми помагаше да разкрия самоличността му, да го обрисувам с вътрешното си око, да хвърля отговорността за моето разочарование право в краката му.
Така че получавах известно удовлетворение от присъствието на църковната служба. А извън часовете на службата, можех да ходя, където си поискам. Докато другите деца трябваше да вършат къщна работа или да се упражняват за училище, аз свободно се шляех из околността. Майка ми беше учителка, така че вкъщи нямаше селскостопанска работа като хранене на прасета, доене на крави или чистене на оборски тор. Такива задължения очакваха другите момчета, когато се прибираха след училище. Колкото до упражненията за училище, какво можеше да направи един идиот, който смяташе планинската верига за дълга космата линия? Вместо всичко това аз ходех на гости у братовчедите и съседите, от къща на къща, докато опознах всеки един човек от селото чак до Разцепения камък.
Старите хора бяха най-интересни. А в много от къщите имаше само стари хора. Самотни стари хора. Двойки стари хора. Понякога цяла къща стари хора, гледащи старините си заедно. И те говореха с мен. Приказваха без край. Приказваха с мен за всичко. Макар че аз не отговарях. И всеки един беше различен. Том Конър винаги имаше парче шоколад за мен, макар да живееше като отшелник и никой не го беше виждал да влиза в магазин. Лили и Лоли, двете старици, които бяха живели в Америка като млади, имаха пауни и токачки за домашни любимци и грамаден часовник, вграден в стената.
Сега разбирате защо Разцепеният камък беше особен за мен. Той обозначаваше границата на определена територия, която беше скъпа на сърцето ми. Сбогуването е трудно. С неохота го напуснах и ускорих към възвишението Килкълън.
Четири
Да, този камион разкри за мен пътищата на Тирера. Замаян от вълнение, сигурно съм представлявал опасност за себе си и за другите в онези дни. Не само заради неопитното ми шофиране. Понякога дори не следях пътя, дотолкова се прехласвах от лостовете, измервателните уреди и бутоните, които красяха кабината. Карах с едно око към пътя, а другото — на омайните циферблати. Дълго след като се бях научил да ги използвам, продължавах да си играя с ръчките и ключовете, пусках фаровете през деня просто така, надувах клаксона в поздрав към някоя крава със сериозно изражение, зяпаща през напречниците на някоя порта, пусках и изключвах пращящото радио, само за да пробвам бутона.