Камиона ми го купи майка ми. Заедно с малкия бизнес, с който беше свързан. За това трябва да съм й признателен. Тя отдаваше това свое вдъхновение на Светия дух. Който и да я беше вдъхновил, заслужава медал. Ако им трябва още един медал. Може би не. Сигурно им се повдига от медали, дори с техния собствен лик върху тях. Все едно. Това реши проблема на майка ми с мен. Множеството проблеми по-скоро. Преди всичко проклетият й страх, че ще й донеса още срам. До онзи ден тя не ми беше показала нищо друго освен неприязън, така че явно е била подтикната от желанието да се освободи от мен. Поне така аз чувствах нещата. Въпреки това крайният резултат се оказа в моя полза.
Бях на осемнайсет и ставах все по-отчужден от майка ми. Не че някога сме били близки. Не. Тя се срамуваше от мен от деня, в който се бях родил. Несъмнено. Срамуваше се от моя недъг. От моето слабоумие. Дори мисля, от проклетата ми външност, пък и няма нищо чудно в това като се замислиш. Пък и нима не бях и аз на същото мнение? Не се ли презирах аз самият? Не се ли отвращавах, когато поглеждах в огледалото и виждах това кръгло лице с кръгли свински очички, гледащи ме през кръгли очилца? С постоянно увиснала челюст, колкото и да си напомнях да я държа затворена. Да, на мен самият ми се повдигаше да се гледам в огледалото, така че защо да се сърдя на майка ми, че се чувстваше така по отношение на мен.
Дори очилата не промениха външния ми вид. Когато ми направиха очила, се надявах да изглеждам по-интелигентен. Но вместо това те сякаш подчертаваха празнотата на вторачените ми очи. Както и да е, унижението, с което свързвах самото събитие, ме настрои много негативно към проклетите очила. Това разказах ли ви го? За прегледа? Не съм? Представете си проблема. Очната лекарка пристигна в училище и извади инструментите, за да прегледа децата едно след друго. Когато ме накара да седна и да прочета буквите от таблото, истински се озадачи.
„Никоя от буквите ли не можеш да прочетеш?“ попита тя с учуден тон, „Зрението ти е доста зле.“
Постави пред очите ми рамка и пъхна в нея две лещи, които така приближиха буквите, че почти щяха да ми избодат очите. Но пак не можех да ги прочета. Поради една очевидна причина. Пък и разбира се обичайната паника и парализа ме бяха обхванали, така че очите ми сълзяха, лицето ми пламтеше и потта от челото ми се стичаше на вадички зад рамките.
Очната лекарка усети паниката ми и се притесни. „Няма страшно. Тези лещи са най-силните, които имам тук, но мога да взема по-силни. Ще донеса по-силни следващия път. А може и родителите ти да те доведат в кабинета ми в Слайго и ще оправим нещата, не се безпокой.“
Тя отиде да се консултира с учителката. Виждах как двете сведоха глави и заговориха възбудено, хвърляйки погледи в моята посока. Впоследствие очната лекарка дойде отново. Започна да ми говори със странен тон като произнасяше всяка сричка бавно, сякаш освен за сляп ме смяташе и за глух. Сякаш говори на бебе в количка, което не може да разбере какво му казват.
„Така, мом-чен-це. Е-то та-зи таб-лич-ка. На нея и-ма съ-щите бук-ви, как-вито и-ма на е-кра-на и ко-га-то по-со-ча бук-ва на ек-ра-на, ти се опи-тай да по-кажеш съ-ща-та на таб-лич-ка-та. Раз-би-раш ли? Доб-ре. За-поч-ва-ме.“
Процедурата беше проста. И заработи. Успявах да посоча съответните букви безпроблемно. Посочвах ги с пръст. И получих чифт очила, с които можех да виждам надалече. Неща, които преди не можех да виждам. Като Инишмърей, стърчащ в океана в ясен тих ден. Белите петънца на къщите на склона на планините Окс. Бях възхитен. Но все пак унижението да се отнасят с мен като с пълен идиот го свързвах с очилата. Така че те не ме накараха да изглеждам или да се чувствам по-интелигентен.
Струва ми се, че начинът на майка ми да се справи с недъга ми, беше като се отрече от мен. На баща ти си се метнал, просъска през зъби тя един ден, когато мрачното настроение я беше завладяло. Забележката ме нарани дълбоко, защото знаех, че това не е комплимент. Също така бях изумен, защото тя никога не споменаваше баща ми ако не се налагаше. Но когато обидата отмина, тази забележка породи други чувства. Бях любопитен. След като бях като него, исках да знам повече за него. Така или иначе споменаването на името му у дома беше като да отвориш вратата в зимна нощ и да пуснеш вътре ледения вятър. Как смея? Не изпитвам ли никакви чувства? Нямам ли срам? С други думи, що за чудовище съм, че да си позволя дори да прошепна името му?