Леля Бриджид беше малко по-пряма, когато майка ми я нямаше наоколо. Той беше много атлетичен, казваше тя. Никой в седемте енории не можеше да го победи на бягане или скачане. Също така беше страхотен плувец. Тук тя млъкна. Сякаш се беше увлякла. Леля Бриджид беше спокоен и самоотвержен човек, който се определяше единствено спрямо майка ми. Тя беше сестра на Мисис Лофтъс. Мисис Лофтъс, учителката. Тя беше нещо като сянка на майка ми. Вършеше къщната работа, докато майка ми преподаваше, но освен това придружаваше майка ми навсякъде и правеше всичко, което правеше майка ми. Така че знаех, че леля няма да прекрачи границите, които са били определени.
За да науча повече за баща си, започнах да разпитвам братовчедите по негова линия. Братята и сестрите му бяха емигрирали в Америка като млади и разбира се не поддържаха връзка с майка ми. Съмнявам се, че и тя им пращаше коледни картички. Но той имаше братовчеди. Много. Навсякъде. По всяка линия. Цяла сюрия от тях живееха в един ред къщи извън селото. Бяха диви и груби, не ги обичаха заради пиенето и побоищата, а аз ги харесвах много. Те също сякаш ми се радваха. Винаги ме поздравяваха и говореха с мен топло и естествено. И никога не забелязваха в мен нещо различно. Приемаха ме просто като друг човек. За тях бях нормално човешко същество. Харесвах също начина, по който говореха свободно и без смущение за всеки. Беше истинско забавление да седя и да ги слушам как правеха на нищо онези, които се правеха на нещо повече. Дори майка ми. Особено майка ми. Тя върви така изправено и надменно сякаш има шомпол в задника си. Нейните изражения, сякаш пикнята й е одеколон. Сякаш не пърди като всички нас. Ето такива коментари. Аз не се обиждах.
За баща ми, от друга страна, никога не казаха лоша дума. Той беше друг. Добър с всички. Не груб като нас, казваха те. Трябваше да ходи на училище. Трябваше да отиде в колеж. Щеше да се справи отлично. Беше такъв тип. Но не го направи. Да ходи на училище или да отиде в колеж. Нито пък замина. Остана тук и се ожени за учителка. Най-лошото нещо през живота му. Студена кучка. Цяло чудо е, че изобщо успя да се омъжи. Цяло чудо е, че не си държа краката кръстосани за Исус. Нищо чудно, че нещастникът се уби. Да, така говореха те. Толкова грубо. Сякаш бях един от тях. Нещастникът се уби.
Такава беше неофициалната версия. Но може би вярната. Официалната версия беше друга. Излязъл в морето да плува и бил погълнат от огромна приливна вълна. Не е вярно, казваха братовчедите, приливната вълна дошла после, нормалната гневна реакция на морето при удавяне. Той казал, че ще преплува залива Куангиар, от единия нос до другия, което не е голямо разстояние за добър плувец като него. Да, казваха братовчедите, но и плашилата в полето знаят, че в залива Куангиар има огромна подводна скала, наречена Темпъл Рок, която предизвиква такива течения и водовъртежи, че рибарите я избягват отдалече, когато излизат в морето, и ако рибарите странят от нея, понеже ги е страх, че може да погълне лодката, какви са шансовете на плувец? Не, той не беше глупак. Знаеше какво върши. Със сигурност се е опитал да заблуди хората. Похвалил се, че ще преплува залива. Но е знаел, че никога няма да стигне отсрещния бряг. А и никога не откриха тялото му.
Да, бях много привързан към целия ми род братовчеди. Независимо по кой път поемах извън село Иски, имах братовчеди и от двете страни. Техните ферми бяха най-малките, а много от тях дори не притежаваха своя земя. Имаха най-многобройните семейства и без съмнение бяха най-бедните, но от друга страна притежаваха характер и жизнерадост, каквито никога не открих у по-богатите земляци.
Любимото ми семейство измежду всички братовчеди бяха, разбира се Скот. От деня, в който Джими се застъпи за мен в училище, ние се сприятелихме и аз свикнах да посещавам техния дом по-често от всяка друга къща.
Вечер след училище Джими ме водеше в полето на лов за зайци. Зад къщата се простираха разкошни поля, собственост на един западнал фермер на име Уолтър Тъфи, който прекарваше по-голямата част от времето си в кръчмите, спорейки за политика и критикувайки правителството за начина им на управление. Всички го взимаха на подбив. Погледнете го, казваха, държи речи за това как трябва да се управлява държавата, а магарешките тръни и амброзията са избуяли толкова високи в неговите ниви, че надничат над стените. Все едно, обичахме неговите нивя. Пустош. Храсти прещип. Стари канавки с дупки на земеровни зайци. Магарешки бодил с морави цветове и малки площи трева около стъблата им, която овцете внимателно щипеха на безопасно разстояние. А Уолтър никога не беше наоколо да ни притеснява.