Често ми хрумваше подозрението, че мисис Мърнан може да е била права за това, че майка ми не ме е завела в нейното училище поради срам. Тя никога не обясняваше своето решение, а се отърваваше от мен с декларации, че в другото училище съм бил по-близо до дома и съм щял да се сприятеля с месните деца. Тези причини не ме задоволяваха, тъй като от своите съученици по онова време получавах само подигравки. Настроенията й ставаха все по-лоши и тя ставаше все по-избухлива вечер, когато се прибирахме вкъщи. Несъмнено заради историите, които чуваше за мен. В такива вечери се изкушавах да я зарадвам като й съобщя новината за моето бляскаво бъдеще. Но се отказвах, смътно подозирайки, че макар онези дни да бяха безрадостни, тепърва щяха да дойдат още по-мрачни.
Накрая не издържах. Беше тъмна дъждовна вечер. Спомням си добре, една от онези вечери, в които дъждът сякаш е провиснал от небето, а облаците притискат покривите на къщите. Мисис Мърнан беше задържала майка ми в продължителен сърдит разговор, така че се прибрахме късно. Вечерята, сготвена от леля Бриджид, беше студена и безвкусна. Майка ми не само ме смрази, но напълно зачеркна и леля. Никакви разговори. Мрачни погледи. Напрегнати движения. Обичайното, но още по-лошо. Много по-лошо. Когато привърши вечерята си, тя се прибра в стаята си и затръшна вратата.
Малко по-късно боязливо отворих вратата. Тя лежеше на леглото, вперила поглед в тавана. Не помръдна с очи дори за да покаже, че ме е забелязала. Застанах до леглото й и казах „мамо.“ Тя не помръдна. Поех дълбоко въздух, изпъчих гърди и обявих, колкото можех по-самоуверено, че когато порасна ще стана свещеник.
Тя бавно извърна глава на възглавницата си и ме погледна право в лицето. Чаках очите й да се изпълнят с радостни сълзи. С гордост. С щастие. Вместо това горната й устна се изкриви в презрителна усмивка. Същото мрачно изражение. Думите й ме пронизаха като леден вятър. Нужен е разум, за да бъдеш свещеник, каза тя. Творецът е преценил да не ме дари с разум и след като Творецът не ме е дарил са разум, то той със сигурност не желае да бъда свещеник. След това извъртя глава на възглавницата и отново впери поглед в тавана.
Бях сразен. Всичките ми идеали, всички мои надежди и мечти бяха смазани. Както когато някой стъпи с тежък ботуш върху охлюв, охлюв, който има своята форма и размери, свой път и цел, и го превърне в безформена бездушна маса от слуз и трошляк. Така се почувствах. Съзнавах, че съм сбъркан, непригоден. Бях се примирил с това. Но нямах представа, че тази сбърканост и непригодност можеха да бъдат пречка между мен и моята мечта да стана свещеник. Нямах никаква представа.
Можете ли да си представите мъката ми? Непригодността ми беше пречка пред това да стана свещеник. Бях безнадежден. Идиот. Не бях способен да отговоря на елементарен въпрос като как се казваш. Или колко прави две плюс две. Вместо да отговоря на въпроса, намокрих гащите. За такъв човек в Църквата нямаше място. Не се намираха такива длъжности. Можех да вървя по дяволите със своите недъзи. Не бях нужен. Творецът е имал друго предвид като ме е сътворил.
Докато притежавах мечтата си, можех да понасям бремето на своята непригодност. Сега не беше останало нищо. Бях училищният идиот и нямаше спасение. Не можех да избягам от това. А легендата за моето слабоумие се носеше навред. Учителски син. Чудеха се и се смееха. Децата от моето училище ме показваха на децата от други училища. Чудото на седем енории. Не може да чете. Не може да пише. Ако го питаш нещо, почервенява като домат. А иззад гърба ми, подигравките: колко прави две и две? Как се казваш? Сега вече не можех да търся утеха в мечти за героично бъдеще.
Размишлявах върху чувството за справедливост на един Бог, от който бях получил няколко карти по-малко, докато раздавал за бъдещи свещеници. Размишлявах за този извратен Творец с дълбока ненавист.
До този момент бях слушал внимателно всяка дума, изречена по време на неделната служба, Посланията на светите апостоли и четирите евангелия, откъсите от Стария завет и от Новия завет. За целите на кариерата, така да се каже. След като щях да ставам свещеник, то трябваше да науча колкото може повече за религията. А когато се прибирах у дома, изпитвах се колко съм запомнил. Можех да си припомня почти всичко. Сигурно можех да го пресъздам дума по дума. Сега слушах с не по-малко внимание, но с ненавист, опитвайки се да разгадая логиката на това същество, което ме беше бракувало със самото ми създаване. И колкото повече слушах, толкова по-малко ми харесваше този Творец. Исус беше свестен, но не можех да схвана какво намира Исус у Бога, който например измъчвал и избивал бедните египтяни, докато можел просто да запрати евреите обратно в Израел.