Тя не ми отговори. Отиде и седна на стола си, взе сока от масата и започна да го пие. Не поглеждаше нито мен, нито момчетата. Продължих да пържа бекона.
— Здрасти, мамо! — обади се Уоли.
Тя и на него не отговори.
От миризмата на тлъстия бекон започна да ми се повдига.
— Пие ми се кафе — каза Мери, без да ме погледне. Гласът й звучеше много странно.
— Веднага ще ти направя.
Махнах тигана от огъня и бързо приготвих чаша кафе без мляко, след което й го поднесох.
— Момчета — каза тя, обръщайки се към децата, — може ли да идете с вестника в другата стая, докато стане закуската?
— Защо да отиваме? — попита Виктор.
— Защото аз го искам.
— Да не правим нещо лошо? — попита Виктор.
— Не, миличък, не. Само че искам да останем за малко сами с татко.
Усетих, че сърцето ми се свива. Изпитах желанието да избягам. Искаше ми се да изтичам до входната врата, да хукна по улицата и да се скрия.
— Сипи си кафе, Вик, и седни — каза Мери с напълно безизразен глас. Не си личеше да е ядосана. Гласът й не изразяваше нищо, само дето тя продължаваше да не ме поглежда. Момчетата излязоха, понесли комиксите от вестника.
— Затворете вратата — поръча им Мери.
Сложих кафе на прах в чашата си и го залях с вряла вода. Прибавих мляко и захар. Тишината беше сразяваща. Прекосих кухнята и седнах на стола си срещу Мери. Чувствувах се така, сякаш сядам на електрически стол.
— Виж какво. Вик — започна тя, втренчила поглед в кафето си, — искам да говоря с тебе, докато имам смелостта да го сторя, защото после не бих ти го казала.
— За Бога, Мери, що за драматизъм? Случило ли се е нещо?
— Да, Вик.
— Какво има?
Бледото лице на Мери беше застинало неподвижно. Погълната от мислите си, тя не забелязваше, че се намира в кухнята.
— Казвай тогава — храбро я подканих аз.
— Няма да ти хареса много това, което ще чуеш — подхвърли тя, и за миг големите й, сини и тревожни очи се спряха върху лицето ми, после погледът й се отмести.
— Кое няма да харесам много? — попитах аз.
Стомахът ми се сви от ужасни предчувствия. Изпитах същото, което ми обясниха ченгетата по повод на крадците.
— Знаеш, че мразя да говоря за правенето на любов и тъй нататък започна тя. — През цялото време на брака ни не съм говорила по този въпрос.
— Вярно — съгласих се аз.
Мери отпи от кафето, но явно не обръщаше внимание на вкуса му.
— Работата е там, че никога не ми е харесвало да го върша. Поне това искам да знаеш — направо ми беше омразно.
— Кое ти е било омразно.
— Сексът. Омразен ми беше.
— Господи!
— Никога не съм получавала и най-малкото удоволствие.
Тези сведения бяха достатъчно съсипващи, но истинският срив тепърва предстоеше, сигурен бях.
— Съжалявам, ако това те изненадва — добави тя.
Не ми дойде на ум какво да кажа, затова мълчах.
Мери вдигна очи от чашата с кафе и ме погледна в упор. Гледаше изпитателно, сякаш пресмяташе нещо, след това отново сведе поглед.
— Нямаше никога да ти го кажа — съобщи ми тя. — Изобщо нямаше да го научиш, ако не беше станалото снощи.
— Какво толкова стана снощи? — бавно казах аз.
— Снощи изведнъж проумях защо е цялото това безумие.
— Така ли?
Сега Мери ме гледаше открито и лицето й беше като разцъфнал цвят.
— Да — каза тя. — Проумях го, можеш да не се съмняваш.
Замрях.
— О, скъпи! — извика тя, скочи, изтича до мене и пламенно ме целуна. — Толкова съм ти благодарна за снощи! Беше чудесен! И двамата бяхме чудесни! Няма защо така да се притесняваш, скъпи! Трябва да се гордееш със себе си. Беше страхотен! Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Аз седях и не помръдвах.
Тя се наведе, прегърна ме през раменете и тихичко каза:
— И сега… Сега, след като… Не зная точно как да ти обясня… Сега, след като ти вече разбра от какво имам нужда, всичко между нас ще бъде прекрасно!
Продължих да седя неподвижно. Мери бавно се върна на мястото си. По едната й буза се стичаше голяма сълза. Не можех да си обясня защо жена ми плаче.
— Не сбърках, че ти го казах, нали? — попита тя и се усмихна през сълзи.
— Не. Разбира се, че не.
Изправих се и отидох до печката, за да не бъда с лице към нея. Видях през кухненския прозорец как Джери прекосява градината с неделния вестник под мишница. Походката му беше пружинираща, на всяка крачка подскачаше победоносно, а когато стигна до стъпалата, водещи до входната врата на къщата му, той ги взе по две наведнъж.