В стария жив плет между двете къщи имаше дупка, през която винаги минавахме. Промъкнахме се мълчаливо. Прибрахме се у дома, Мери опържи огромно количество яйца с бекон, което изядохме с децата.
След това се разходих навън. Лятната вечер беше ясна и прохладна, и понеже нямах какво да правя, реших да окося тревата в предната градина. Извадих косачката от бараката и запалих мотора. После както обикновено закрачих напред-назад. Обичам да кося трева. Действува ми успокоително. В предната градина винаги гледам къщата на Саманта, докато вървя в едната посока, а в обратната посока си мисля, за нея.
Десетина минути се занимавах с това, когато Джери се приближи към дупката в плета. Пушеше лула с ръце в джобовете. Стоеше до моравата и ме наблюдаваше. Спрях пред него, но оставих мотора да потраква.
— Здрасти, приятел! — каза той. — Как е?
— В кучешката къщурка съм — отговорих аз. — Също като тебе.
— Женичката ти се държи като стара мома, чак пък толкова да е морална!
— А, такава си е.
— Отблъсна ме в собствената ми къща.
— Е, с нищо не е прекалила.
— И толкова стига — леко се усмихна той.
— За какво стига?
— Стига, за да ми се прииска малко да й натрия носа. Какво ще кажеш двамата с тебе да опитаме оная работа, дето ти я е разправял приятелят на обяд?
Когато чух какво казва Джери, обзе ме такова вълнение, че направо ми прималя. Стиснах дръжките на косачката и включих мотора на по-високи обороти.
— Да не сбърках нещо? — попита Джери.
Не му отговорих.
— Виж какво, ако смяташ, че идеята ми е кофти, все едно, че не съм ти казвал нищо — рече той. — Нали не ми се сърдиш?
— Не ти се сърдя, Джери — успокоих го аз. — Просто не ми беше хрумнало, че и ние можем да го направим.
— Но на мене ми хрумна — каза той. — Обстановката напълно подхожда. Дори не ни се налага да пресичаме улица.
Изведнъж забелязах, че лицето му грееше, а очите му блестяха като две звезди.
— Какво ще кажеш, Вик? — продължи той.
— Размишлявам.
— Може би не харесваш Саманта?
— Честна дума, не знам.
— Саманта е много забавна — каза Джери. — Гарантирам за това.
В този миг видях, че Мери излиза на предната веранда.
— Мери иде — предупредих го аз. — Търси децата. — Утре ще поговорим по въпроса.
— Разбрахме се значи?
— Може, Джери. Но само при условие, че не прибързваме. Преди да започнем, искам да съм сто процента сигурен, че всичко ще е наред. По дяволите, такава каша може да се забърка!
— Не, не може. Приятелят ти казва, че е просто като фасул. Казва, че е от лесно по-лесно.
— Е, да. Вярно, че приятелят ми го казва. Но всеки случай си има особеностите.
Превъртях регулатора на косачката и се понесох през моравата. Когато стигнах до отсрещната страна и се обърнах, Джери вече беше минал през дупката в плета и крачеше към къщи.
Следващите две седмици двамата с Джери заговорничехме в пълна тайна. Виждахме се скришом в кръчми и ресторанти, за да обсъждаме плана си, а понякога Джери се отбиваше в службата след работа, затваряхме вратата и провеждахме стратегическо съвещание. Щом се появеше неуточнен момент, Джери казваше: „А как е постъпил приятелят ти?“, аз увъртах, за да спечеля време, а накрая предлагах: „Ще му се обадя да го попитам.“
След много срещи и много разговори се договорихме по следните въпроси:
1. Началото на акцията ще бъде в съботен ден.
2. Вечерта на съответния ден да заведем жените си в хубав ресторант; да отидем четиримата.
3. Двамата с Джери да излезем от къщите си и да минем през дупката в плета точно в един часа след полунощ.
4. Вместо да будуваме в тъмното до един часа, щом жените ни заспят, всеки да слезе в кухнята и да пие кафе.
5. При непредвидени обстоятелства да използуваме идеята с позвъняването на вратата.
6. Разминаването ни при завръщането да стане точно в два часа.
7. Докато всеки е в чуждото легло, на въпросите от страна на жената (ако задава въпроси) да се отговаря с „Х-м, х-м!“, произнасяно със стиснати устни.
8. Аз веднага да престана да пуша цигари и да се прехвърля на лула, за да мириша също като Джери.
9. И двамата да използуваме оттук нататък еднакъв балсам за коса и лосион след бръснене.
10. Понеже и двамата не си сваляхме ръчните часовници, и те си приличаха, нямаше да си ги сменяме. Пръстени не носехме.
11. Понеже сигурно всеки от нас имаше някаква особеност, по която съпругата му непременно разбираше, че това е мъжът й, разработихме „Номера с лейкопласта“. Договорихме се за следното: в събота вечерта, веднага, щом двойките се приберат у дома си от ресторанта, всеки съпруг задължително ще отиде в кухнята, за да си отреже парче сирене. През това време той ще си залепи голямо парче лейкопласт на десния показалец. Като го направи, ще покаже пръста на жена си и ще й каже: „Порязах се. Дреболия, но малко кърви.“ Така че по-късно, когато мъжете се трампят, всяка жена да усети залепения лейкопласт (мъжете ще имат грижата за това) и веднага да го свърже със съпруга си. Този важен психологически акцент се предвиждаше, за да разсее и най-малкото подозрение, обзело някоя от жените.