— Разкарай я оттук! — кресна някой. — Ще си навлечем проклятие! Всички до един!
— Това не е зла магия… — заобяснява Марк.
— Разкарай я!
— Махай се с нея!
— Да докараш това проклето нещо в нашето село…
Буца пръст тресна по котела.
— Но вие не разбирате!
— Къш! Къш! Къш!
Захвърчаха камъни. Неколцина мъже започнаха да се приближават заплашително. Марк успя да различи онзи, когото познаваше най-добре.
— Джед! — изкрещя. — Тук няма зла магия! Това е все едно да възвариш вода, за да си направиш чай!
Джед не отговори, а заедно с другите протегна ръце към вибриращата каруца.
— Тебе ще те възварим, копеле недно! — кресна друг и те започнаха да клатят колата.
— Спрете! Спрете! Ще я повредите! — изкрещя Марк.
Тежката кола бързо поддаде на техния натиск и залитна. Когато Марк осъзна, че се прекатурва, вече беше твърде късно да изскочи.
— Гадове! — кресна той и се строполи.
Претърколи се и си удари главата, ала не изгуби съзнание. Замаян, видя как котелът избухва и горивната камера се отваря Продължи да се търкаля. Водата потече към главната канавка, встрани от него.
— Гадове, гадове, гадове, гадове, гадове! — чу се да повтаря той и го обля мрак.
Съвзе го миризмата на дим и пращенето на пламъци. Жаравата бе подпалила каруцата. Хората я бяха наобиколили и гледаха как гори. Никой не се и опита да загаси пожара.
— А сега трябва да извикаме мъдрец да изгони демона — дочу той женски глас. — Никой да не пипа нещото. Деца, стойте по-далече!
— Глупаци! — измърмори той и се опита да се повдигне.
Една малка ръчичка натисна рамото му надолу.
— Не! Недей да привличаш вниманието им! Лежи и не мърдай!
— Нора…?
Вдигна очи. Отначало не бе осъзнал присъствието й. Тя притискаше мокра кърпа към челото му.
— Аз съм. Почини си малко. Събери сили. После ще се измъкнем ей оттам, през къщите — посочи тя с глава. — И ще трябва да го направим много бързо.
— Те не разбраха…
— Знам. Знам. Също като с коня, когато бяхме малки…
— Да.
— …Нещо, което си измислил, просто защото мисленето ти е такова. Аз поне го разбирам.
— Гадове!
— Не. Не са гадове. Те просто мислят по друг начин.
— Ще видят те!
— Само че не сега. Първо да се подготвим и да се измъкваме оттук, колкото се може по-бързо. Според мене, ще е по-добре известно време въобще да не им се мяркаш пред очите.
Марк се загледа в горящата каруца и в лицата, които я заобикаляха.
— Май си права — рече той. — Да вървят по дяволите! Готов съм. Искам да се махна оттук!
Тя го хвана за ръката. Лицето му се изкриви и той дръпна дланта си.
— Съжалявам! Изгорил си се — обади се тя. — Не бях го забелязала.
— Нито пък аз. Ще се оправи. Да тръгваме!
Тя стисна другата му ръка. Марк бързо се надигна и двамата се запромъкваха сред храсталака между къщите.
— Оттук.
Той я последва по някаква пътека. Стигнаха една плевня и спряха да си починат.
— Благодаря ти — каза той. — Ти си права. Ще замина за известно време.
— Къде?
— На юг — смънка младежът.
— О, не! — възкликна тя. — Това е много див край и…
— Има при кого да отида.
Тя се взря в очите му.
— Недей…
Той протегна ръце и я прегърна. За миг тя се вцепени, но след това отпусна глава на рамото му.
— Ще се върна и ще те отведа оттук!
Дърветата наоколо бяха по-ниски, земята — по-суха. Храсталаците бяха по-редки, голите места — повече. Тази земя беше по-камениста и много, много по-тиха от родния му край. Докато вървеше и се катереше, не чу ни птичи глас, ни бръмчене на насекоми, нито пък шуртене на вода, хрущене на клонки, стъпки на животни.
От няколко дена ръката вече не го болеше и сега кожата се белеше. Отдавна беше махнал превръзката на главата. Вървеше с твърда крачка, въпреки изтощението. Най-сетне приближи върха, подобен на наковалня, възправил се сред все по-издължаващите се сенки. На гръб носеше малка торба, а на колана му висяха няколко добре увити бутилки с вода. Дрехите му бяха мръсни, както и лицето и ръцете му, но щом погледна нагоре, той само се усмихна сдържано и се повлече нататък.
Не му се вярваше тук да живеят нито демони, нито най-различни чудовища, както смятаха доста хора. Но бе окачил на раницата си къс меч — сам го бе изковал още преди години, когато бе по-дребен и по-лек. Сега мечът изглеждаше почти като играчка, макар да боравеше с него много бързо и сръчно. Бе прекарал месеци наред, упражнявайки се да кове остриета, за да придобие усет към хладното оръжие — единствено този усет би осигурил върховното качество на изковаваните от него мечове. Бе прибрал своя от ковачницата, когато се върна там да вземе това-онова — неща, необходими за бягството. Сега, когато все повече и повече се приближаваше към забранената зона, не усещаше особена нужда от меч — мястото му се виждаше пусто и мъртво; ала присъствието на меча го караше да си мисли за усилието, което бе вложил в изковаването му. И все пак този меч бе от много по-ниско качество в сравнение със странните парченца метал, които сега намираше пръснати тук-там, забити в земята.