Маса… Да, това беше маса. И столове. Но откъде идваше тази светлина? И какво ли беше онова огромно сиво нещо със стъкления четириъгълник в средата? И всички онези малки светлинки?
Около него нищо не помръдваше — само прахолякът кротко се сипеше по пода. Изправи се и бавно запристъпва напред.
— Хей! — прошепна Марк.
— Хей, хей! — отвърна силен глас. — Хей?
— Къде си? — попита той, спря и бавно се завъртя на пети.
— Тук, при тебе — дойде отговорът. Непознатият говореше с древен акцент — като хората от Северните земи.
— Не те виждам. Кой си ти?
— Ей че странно говориш! Чужденец ли си? Аз съм машина за обучение. Библиотечен компютър.
— Може би говоря със странен акцент и словоред. Това е, защото е изминало много време — каза Марк. Внезапно бе прозрял колко стара е тази машина и за какво служи. — Можеш ли някак да нагодиш твоите думи да звучат като моите? Много трудно те разбирам — дори и най-простите неща.
— Да. Говори тогава! Трябва ми добър образец. Разкажи ми за себе си и за това, какво би искал да научиш.
Марк се усмихна и отпусна меча си. Закуцука към най-близкия стол и се тръшна на него. Потърка рамото си.
— Добре — каза той след малко. — Но откъде идва светлината тук?
Екранът пред него засия. Под дебелия слой прах върху него изведнъж се очерта електрическа схема.
— За това ли ме питаш? — обади се гласът.
— Може би. Не знам точно.
— Знаеш ли какво е това?
— Още не — отвърна Марк, — но смятам да го науча. Стига да ми го обясниш.
— Мога да те снабдявам с всичко необходимо толкова време, колкото поискаш да останеш тук. Ще ти обясня каквото пожелаеш.
— Май попаднах точно на мястото, което търсех — усмихна се Марк. — Сега ще ти разкажа за себе си, а ти ще ми обясниш за източниците на енергия…
ПЕТА ГЛАВА
Даниъл Чейн — студент третокурсник, работещ върху курсовата си работа по изследване на средновековието; строен и силен след две години в отборите по бокс и фехтовка; не бе съвсем щастлив поради все още упражнявания върху него натиск от страна на баща му да смени основните си специалности история и лингвистика и да се присъедини към него в бизнеса. Сега седеше на високото столче и мислеше за всички тези неща в състоянието на проконтролиран блян, който обхващаше мозъка му, докато свиреше.
Клубът беше мрачен и задимен. Винаги излизаше след Бети Луис, която пееше огнени песни и блус — парчета в дълбоко деколтирана рокля под акомпанимента на раздрънканото пиано и изтръгваше бурни аплодисменти всеки път, когато се поклонеше. Сега той изпълваше помещението с китарни акорди. Свиреше в събота вечер и всеки втори петък — инструментални изпълнения и вокали. Хората изглежда харесваха музиката му и в двата случая. Но точно в момента не му се пееше.
Днес беше втори петък и мястото със сигурност не беше чак толкоз претъпкано. По малките масички разпозна няколко лица, които кимаха в такт с музиката.
Дан превръщаше облаците дим, докато те се носеха срещу светлините, в замъци, в планински вериги, гори и екзотични зверове. Белегът на китката му пулсираше леко през цялото време. Странно беше колко малко от постоянните посетители забелязваха как неговите оформени от музиката сънища се носят из въздуха над техните глави. Или може би онези, които ги виждаха, вече бяха под пийнали и го намираха за нормално.
Импровизирайки, той преведе една армия през планински хребет, атакува я с дракони и я разби. Войските се разбягаха във всички посоки. Усмихна се и увеличи темпото.
В същия миг видя един посетител да блъска с лакът халба бира. Докато Дан свиреше, тя забави полета си във въздуха и зави надясно, без да разплиска много от питието. Успя да се спре на сантиметри от пода, след това леко измина финалното разстояние. Когато собственикът й я откри там и възкликна от изумление, музикантът вече се бе завърнал в своя свят на открити пространства и дървета, на планини и чисти реки, на подскачащи еднорози и на гмуркащи се грифони.
Джери, барманът, му изпрати половинка бира. Дан спря, за да отпие глътка, след това, в малък пристъп на самочувствие, подхвана мелодията, към която беше пригодил текста на „Хермелинът Чийви“. Скоро започна и да пее.
Някъде след средата на песента забеляза уплашеното лице на Джери. Беше отстъпил крачка назад, човекът, който седеше точно пред него, себе навел, прегърбен над питието си с втренчен напред поглед. Дан се облегна назад, опъна шия и успя да различи очертанията на пистолет в ръката на непознатия — беше го прикрил с кърпа. Никога не се бе опитвал да спре някого да стреля и се зачуди дали ще успее. Разбира се, онзи можеше и да не дръпне спусъка. Джери бавно се извръщаше към касата.