Докато гледаше как тежката халба се плъзга по бара, китката му тежко запулсира. Премести поглед към един празен стол и видя, че той започва да пълзи напред. В тези мигове усети, че част от него се превръща в част от стола и халбата.
Джери закачи табела ЗАТВОРЕНО и започна да брои парите в касата. Столът застана зад прегърбения човек с пистолета и безшумно спря. Дан продължаваше да пее — в бялата мъгла край лампите се рушаха замъци, летяха дракони, разпръскваха се войски.
Джери се върна при тезгяха и подаде на мъжа пачка банкноти. Те бързо потънаха в джоба на сакото му. Оръжието сега беше напълно скрито под кърпичката. Човекът се изправи и се плъзна от столчето, все още приковал очи и дуло в бармана. Когато отстъпи назад и започна да се извръща, столът се запромъква към старото си място. Кракът на мъжа се удари о него, той се спъна и простря ръце, за да се предпази.
В мига, в който се просна на пода, халбата се повдигна над тезгяха и полетя към главата му. Удари се в нея и мъжът замря. Оръжието, увито в бялата кърпа, се плъзна по пода и изчезна под подиума за музикантите, в ъгъла.
Дан довърши песента и си взе ново питие. Джери бе застанал до мъжа и прибираше парите. Вече се бе струпала малка група.
— Странно, много странно!
Извърна глава. Беше Бети Луис. Бе станала от масата до стената, където седеше и отпиваше от коктейла си, и се бе приближила до подиума.
— Кое му е странното? — попита той.
— Видях онзи стол да се мести самичък — онзи, в който той се спъна.
— Сигурно някой го е блъснал.
— Не.
Сега тя гледаше по-скоро него, отколкото навалицата отсреща.
— Цялата работа беше много странна. Халбата… — вдигна рамене тя. — Май докато свириш, стават доста интересни неща. Обикновено са дреболии… Понякога е само някакво усещане.
Той се усмихна.
— „Настроение“ — така му казват. Аз съм голям музикант.
Удари един акорд. Тя се разсмя.
— Не. Мисля, че в тебе има нещо свръхестествено…
Той кимна.
— Като Чийви от песента. Явяват ми се видения.
— Сега никой не слуша — каза тя. — Да седнем!
— Добре.
Дан облегна китарата на столчето, взе бирата си и я последва на нейната маса.
— Ти си написал доста песни, нали? — попита го тя, след като седнаха.
— Да.
— Харесвам твоята музика и гласа ти. Можем да направим нещо заедно, да изпеем едно-две парчета…
— Може — отвърна той. — Ако не възразяваш срещу странните неща, които твърдиш, че се случвали.
— Аз обичам странните неща — тя протегна ръка и докосна косата му. — Това е истинско, нали? Ивицата…?
— Да.
— Отначало си мислех, че си малко шантав…
— …а пък сега го знаеш със сигурност?
Тя се засмя.
— Ами май че да. Някой ми каза, че си още студент? Това вярно ли е?
— Вярно е.
— След като завършиш, с музика ли смяташ да се занимаваш?
Той сви рамене.
— Трудно е да се каже.
— Според мене имаш бъдеще. Записвал ли си?
— Не.
— Аз записвах веднъж. Не стана.
— Съжалявам.
— Смяната на регистъра… И може би — лоша преценка на времето. Но може и да не е било това. Знам ли. Наистина бих искала да опитаме нещо заедно. Да видим как ще прозвучи. Ако стане, познавам един…
— Мои песни ли имаш предвид?
— А-ха.
Той кимна.
— Става. След като свърша тук, нека отидем някъде и да пробваме да изпеем това-онова.
— Аз живея наблизо. Можем да отидем и пеша дотам.
— Чудесно.
Той глътна от бирата, вдигна поглед и видя, че мъжът на пода се е размърдал. Вслуша се в далечния звук на сирена. Чу, че някой попита: „Къде е пистолетът?“
— Обзема ме едно такова… много смешно чувство, докато те слушам — започна тя отново. — Все едно, че светът малко излиза от строя.
— Може пък и да излиза.
— …Като че ти пробиваш малка дупка в него и виждам нещо съвсем различно от другата страна.
— Ако можех да пробия достатъчно голяма дупка, бих минал през нея.
— Говориш също като бившия ми съпруг.
— Той музикант ли беше?
— Не, от онези физици, дето обичат поезията.
— И какво стана с него?
— Живее в една комуна на Източното крайбрежие. Изкуство, занаяти, градинарство… — такива работи.
— Той какво — стана и си тръгна или те помоли да отидеш с него?
— Помоли ме, но аз не исках да газя в свински лайна.
Дан кимна.
— Ако някога мина отвъд, трябва да гледам къде стъпвам.
Полицейската кола спря пред кръчмата. Бурканът отгоре и се въртеше и примигваше. Сирената замлъкна. Докато намериха най-накрая пистолета, Дан допи питието си.
— Ще изглеждаме много добре на корица на албум, двамата с тебе — каза тя. — Особено ти с този кичур… Аз може да… Нали разбираш.