Отведоха човека с пистолета. Вратите на колата се затръшнаха. Мигането спря.
— Трябва да изпея нещо — надигна се той. — Или е твой ред?
Тя погледна часовника си.
— Давай ти. Аз ще те слушам и ще те изчакам.
Той се качи на подиума и хвана китарата. Колоните от пушек започнаха да се преплитат.
ШЕСТА ГЛАВА
Огромната механична птица остави Марк Мараксон на върха на хълма. Марк запретна мекия ръкав на зелената си горна дреха и натисна няколко копчета върху широката гривна на лявата си китка. Птицата отново полетя, набирайки уверено височина. Той командваше полета й чрез гривната и гледаше през очите й чрез мъничкия екран в средата.
Видя, че пътят напред е чист. Метна торбата на рамо и тръгна. Спусна се по хълма, навлезе в гората и най-накрая стигна до пътека, която водеше към по-открито поле. Птицата в небето се бе превърнала в мъничко петънце, което описваше кръгове.
Вървеше през обработени нивя, но наоколо нямаше никакви къщи. Най-накрая съзря бащиния си дом. Бе избирал пътя си за завръщане много внимателно.
Бараката, в която се намираше работилницата му, стоеше непокътната. Остави торбата си вътре и тръгна към къщата.
Вратата зад него се затръшна. Вътре му се видя по-разхвърляно от всякога.
— Хей! — извика той. — Хей?
Никакъв отговор. Обиколи цялата къща, ала не намери никого. Всичко беше покрито с дебел слой прах. Маракас сигурно беше на полето, или пък вършеше някоя черна работа наоколо — много нещо имаше за вършене. Но Мелани обикновено си стоеше вкъщи. Огледа се из двора, претърси плевните и бараките, слезе към реката, огледа нивите. Никой. Върна се в къщата и потърси нещо за ядене. Но долапът беше празен и той хапна от онова, което носеше. Ала преди това натисна няколко копчета на гривната. Петънцето в небето спря да кръжи и бързо се отдалечи на юг.
Разтревожен, той се захвана да чисти и подрежда. Най-накрая отиде в работилницата и започна да сглобява онова, което беше донесъл.
Чак привечер, когато отдавна бе привършил с работата си, той чу трополенето на приближаваща се каруца. Излезе от къщата, която бе подредил, и зачака.
Видя как Маракас спира пред плевнята и започва да разпряга животните. Приближи се да му помогне.
— Тате… Здравей!
Маракас се обърна и се втренчи в него — няколко мига по-дълго, отколкото трябваше. Отначало лицето му не изразяваше нищо. И точно тогава на Марк му просветна какво в движенията на баща му, във времето, необходимо му да реагира, го бе разтревожило: Маракас беше пиян — и то доста.
— Марк — рече той най-накрая и по лицето му пролича, че го е познал. Отстъпи крачка назад. — Нямаше те. Повече от година. Година и половина… Почти две. Какво… Какво стана? Къде беше?
— Тя е дълга и широка. Чакай първо да ти помогна.
Зае се с разпрягането на конете. Заведе ги в конюшнята, изтърка ги и ги нахрани.
— Е, когато подпалиха самоходната ми каруца, трябваше да се махна. Беше ме страх. Тръгнах на юг.
Марк залости вратата на плевнята. Слънцето потъваше зад хоризонта.
— Но, мина толкова време, Марк… И ни вест, ни кост от тебе…
— Нямаше как да ви се обадя. Как е… как е мама?
Маракас отмести очи встрани и не отговори. Най-накрая посочи малката градинка с плодни дръвчета.
— Там… — промълви той най-накрая.
След малко Марк попита:
— Как стана?
— Докато спеше. Не се е мъчила. Ела!
Тръгнаха към градинката. Марк съзря малкия, ограден с камъни гроб, спотаил се сред сенките и корените на едно голямо дърво.
— Това, че заминах… Не беше това причината, нали? Или…?
Маракас положи ръка върху рамото му.
— Не, разбира се, че не е.
— Нищо не ценим достатъчно… преди да го изгубим.
— Знам.
— И затова къщата… не е както едно време?
— Не е тайна, че започнах да пия много. Да. Не ми беше до къщата.
Марк кимна, коленичи и докосна камъните.
— Можем да работим двамата с тебе, щом си се върнал — рече Маракас.
— Не мога.
— Сега в селото си имат нов ковач.
— И това не искам да правя.
— Ами какво?
— Нещо ново. Нещо по-различно. И това е дълга история. Мама…
Гласът му секна и той млъкна. Мълча дълго.
Най-накрая Маракас рече:
— Марк, когато съм пийнал, не мисля много ясно… и не знам дали трябва да ти кажа това сега или по-късно, а и въобще не знам дали трябва да ти го казвам. Ти я обичаше и тя те обичаше, и не знам…
— Какво?
— Е, мисля, че един мъж все някога трябва да научи тези неща, а сега ти си вече мъж. Докато те нямаше, нещата тук доста се промениха. Навремето ние много искахме дете, нали разбираш…