— Това беше електрошок — обясни Марк. — Не съм толкова глупав, че да ви оставя да ми навредите и втори път. По дяволите! Ние сме съседи и аз искам да ви помогна! Искам моето село да стане центърът, от който цялата страна да получава тази полза, която мога да й дам! Имам да ви уча на невероятни неща! Това е само началото! Животът ще стане по-хубав за всекиго! Мога да правя машини, които летят, и машини, които плуват под водата! Мога да направя оръжия, с които бихме спечелили всяка война! Имам цяла армия от механични слуги! Аз…
Обстрелът бе преминал в нестихващ порой. Сега по колата трополяха и по-големи, по-тежки буци.
— Добре! Отивам си! — извика той. — Искам просто да помислите върху онова, което ви казах! По-късно, когато главите ви се поохладят, може би всичко това ще ви се стори много по-разумно! Идете и огледайте фермата на Брансън! Ще се върна друг път, когато ще можем да поговорим!
Колата бавно тръгна напред. Известно време неколцина от хората тичаха след нея и продължаваха да мятат камъни и думи. После изостанаха. Марк излезе от селото.
Зави наляво, заизкачва се по склона на един нисък хълм и забеляза стройна фигура със синя блуза и сива пола — стоеше край пътя и му махаше. Позна Нора и веднага забави ход.
Спря, наведе се и отвори вратата.
— Качвай се!
Тя огледа колата, присвила очи и поклати глава.
— Да ме предупредиш ли си дошла?
— Разгневени са…
— Знам.
Тя удари с юмрук дланта си.
— Не ме прекъсвай! Изслушай ме! Чу ли ги какво говореха?
— Не, аз…
— Така си и мислех — при всичкия този шум… Е, аз пък ги чух и според мене, едва ли ще се успокоят и ще се съгласят с тебе. Мисля, че единствената причина в този миг още да си жив, е, че не можаха да проникнат в това нещо… — тя предпазливо протегна ръка и докосна вратата. — Не се връщай в селото! Може би трябва пак да заминеш… — гласът й секна и тя му обърна гръб.
— Изобщо не се обади… — прошепна след малко. — Каза, че ще се обадиш, а не се обади…
— Аз… аз не можех, Нора.
— Къде беше?
— Далече…
— Далече ли? Чак в планината Анвил или на някое друго забранено място? Оттам си домъкнал това нещо, нали?
Той не отговори.
— Нали? — повтори тя.
— Не е това, което си мислиш — отвърна най-накрая той. — Да, там бях, но…
— Махай се! Не искам и да те зная повече! Предупредих те. Ако ти е мил животът, тръгвай си — и повече не се връщай!
— Мога да те убедя, че грешиш! Само ако ме изслушаш, ако ми позволиш да ти покажа някои…
— Не ща нито да те слушам, нито да ми показваш!
Тя се извърна и побягна сред дърветата. Искаше му се да я настигне, но се страхуваше да остави колата — може би селяните го бяха проследили.
— Върни се! — изкрещя той.
Но не дойде никакъв отговор.
Той неохотно хлопна вратата и продължи. Един смаян кентавър го следеше крадешком от върха на хълма.
СЕДМА ГЛАВА
Синтетичните гъсеници кръстосваха улиците на съживения град и ги почистваха от боклуци и отломки. Началникът им — нисичък мутант с широки рамене, ниско чело и тежки дъги на веждите — следеше как напредват бавно и от време на време се навеждаше надолу от закривения прът, на който се бе покачил. Днес небето беше ясно и слънцето грееше над блестящите остриета на кулите, по които пълзяха работници. Терасите бяха оставени на грижите на цял взвод роботи — чистачи. Равномерното туптене на възстановените фабрики изпълваше въздуха, а по компютъризираните конвейери се нижеха най-различни роботи, летящи машини, коли и оръдия. Ниско долу една колона маршируващи мутанти се поклони, преминавайки покрай белокаменния паметник над входа на старата квартира на машината за обучение — техният вожд им бе наредил да издигнат този паметник и бе обявил мястото за светилище. Гигантски силуети, подобни на птици, ту излитаха, ту кацаха по плоските покриви на сградите, движейки се напред-назад по безкрайните си патрулни маршрути. Началникът изкрещя нещо, размаха остена си и се усмихна. Животът ставаше все по-добър, откакто бе пристигнал увенчаният от слънцето, който имаше власт над Старите неща. Дребосъкът се надяваше, че водачът им се е справил добре по време на последния си поход. По-късно щеше да отиде в светилището и да се моли за това да могат начело с него да разпространят благословията на топлината и редовното хранене по цялата земя. Обзе го чувство на гордост — сега можеше да си го позволи. Отново размаха остена.
Майкъл Чейн — с червендалесто лице и вече оредяваща коса — седеше срещу Даниъл в малкия тих ресторант и се опитваше да не се издава, че наблюдава реакциите на сина си. Дан, на свой ред, се чувстваше много неудобно в официалния си костюм; чоплеше топящия се десерт, отпиваше от кафето си и се опитваше да си даде вид, че не е забелязал тайния оглед, на който беше подложен. От време на време усещаше туптене в китката си и някъде из ресторанта веднага започваше да трака чиния. Когато това се случеше, той бързо прилагаше биофийдбек — техниката, която бе научил, за да го потиска.