ДЕВЕТА ГЛАВА
След като на няколко пъти почука, Нора реши, че старият магьосник сигурно не си е вкъщи. Натисна дръжката, но вратата бе залостена.
Беше изморена. Дълго бе вървяла, докато стигне дотук след тази толкова ужасна нощ. Облегна се на вратата — очите й искряха, но никак не й се плачеше. Изнесе крак назад и ритна вратата с все сила.
— Отвори, мътните да те вземат! — кресна тя. Нещо изщрака и вратата хлътна навътре.
Мор стоеше там, облечен в избелял син халат и премигваше на светлината.
— Май чух някакво дращене по вратата — каза той. — Позната ми изглеждаш, но не…
— Нора. Нора Вейл. От източното село. Съжалявам, че…
Лицето на Мор светна.
— Спомних си! Но си мислех, че още си малко момиченце… Разбира се! Извинявай. Времето лети… — той отстъпи назад. — Влизай! Тъкмо приготвях чай. Малко е разхвърляно, но не обръщай внимание на боклуците.
Тя го последва през една много странно мебелирана стая в друга. Там той разчисти един стол за нея и насочи цялото си внимание към врящия чайник.
— Ужасно е… — започна тя.
— Колкото и да е ужасно, ще почака, докато стане чаят — сухо я прекъсна старецът. — Не обичам ужасии на гладно.
Тя кимна и седна. Гледаше как магьосникът вади хляб и сладко, как запарва чая. Ръцете му трепереха. Лицето му, открай време покрито с дълбоки бръчки, сега беше неестествено бледо. Но за това, че не я е виждал от години, беше прав — когато за последен път се бе отбил у тях на обяд, на път за някъде или на връщане отнякъде, тя си беше само едно малко момиченце. Спомни си колко изненадващо дълго си бяха приказвали…
— Заповядай! — каза той и постави пред нея чиния и чаша. — Подкрепи се.
— Благодаря.
Някъде по средата на закуската тя заговори. Историята се изливаше несвързано, но Мор не я прекъсна. Когато го погледна, забеляза, че бузите му се бяха позачервили, а ръката, която държеше чашата, вече не трепереше толкова.
— Да, сериозна работа — съгласи се, когато тя привърши. — Добре си направила, че си дошла при мене. Всъщност…
Той стана, прекоси бавно стаята и застана пред едно малко, тъмно огледало в желязна рамка.
— …Най-добре веднага да погледна тук — довърши старецът, прокара пръсти по стъклото и замърмори тихо.
Беше с гръб към нея, а дясното му рамо отчасти закриваше огледалото, но тя успя да види танцуващите образи — в десния квадрант се появи нещо като част от странен хоризонт, а над него кръжеше силует, навяващ смътно безпокойство. После сякаш цялата картина се втурна напред и Нора вече не можеше да различи какво вижда Мор. След това промените в светлината й подсказаха, че на няколко пъти пейзажът се смени, но не можа да различи никакви детайли на изредилите се образи.
Най-накрая Мор отново прокара пръсти по повърхността на огледалото. Образите изчезнаха и мракът изпълни стъклото като разлято мастило.
Мор се извърна и седна на стола си. Вдигна чаша, сръбна, намръщи се и ливна изстиналия чай в огъня. Стана и приготви още.
— Да-а-а — повтори той, след като отново напълни чашите. — Сериозна работа. С него трябва да се направи нещо…
— Какво?
Той въздъхна.
— Не знам…
— Но не можеш ли ти, който възпря демоните на Дет…
— Някога — рече той — можех лесно да го спра това разменниче… Сега обаче… Сега силата ми вече не е като едно време. Твърде късно е за мене. Да, аз съм виновен за това.
— Ти? Как така? Какво искаш да кажеш?
— Марк не е от този свят. Донесох го тук още когато беше бебе, след последната велика битка. Той беше средството, с помощта на което изпратих в изгнание Пол Детсон, последния господар на Рондовал. Странно е чувството да знаеш, че човекът, който взехме в замяна, сега е много по-голяма заплаха от всичко онова, от което сме се страхували. Аз съм виновен. Трябва да направя нещо. Но какво? Не знам.
— Можеш ли да помолиш някого за помощ?
Той докосна ръката й.
— Сега трябва да остана сам… Да помисля малко — рече той. — Върни се вкъщи. Извинявай, но не мога да те поканя да останеш.
Тя се надигна.
— Все нещо трябва да можеш да сториш!
Той се усмихна едва-едва.
— Възможно е. Но първо трябва да разследвам случая.
— Той каза, че щял да се върне за мене — настоя тя. — Не искам да се връща! Страх ме е от него!
— Ще видя какво мога да направя.
Магьосникът стана и я придружи до вратата. На прага тя се обърна и импулсивно сграбчи ръката му.
— Моля те!
Той протегна другата си ръка и я погали по косата. Притегли я за миг към себе си и я отблъсна.