— Сега тръгвай! — каза той и тя потегли.
Гледаше я, докато изчезна от погледа му сред зеленината на пътя. За миг очите му се спряха върху лехата с цветя. Сред тях се стрелкаше пеперуда. После затвори и залости вратата и се отправи към вътрешната стая, където си забърка силен цяр.
Изгълта четвърт от приготвеното количество и се върна обратно там, където бяха седели с Нора.
Застана отново пред огледалото в желязна рамка, повтори няколко от предишните жестове по повърхността му, добави и нови. Гласът му стана по-уверен. Започна да нарежда думите на заклинанието.
Известна част от мрака в огледалото се разсея и разкри мрачна стая. Вътре беше пълно с хора, които пиеха. Един младеж с бял кичур в косата седеше на високото столче на подиума в ъгъла й, свиреше на някакъв музикален инструмент. Мор дълго се взира в него, стигна до някакво решение и произнесе нова дума.
Пейзажът се промени — в огледалото вече се виждаше клубът отвън. Мор се вторачи във фасадата му почти също толкова съсредоточено.
Произнесе нова дума и сградата се смали и отдалечи нагоре по улицата. Мор се взираше, присвил очи.
Направи нов жест, проговори отново и огледалото помръкна.
Магьосникът се извърна и се отправи към вътрешната стая. Преля лекарството в една малка стъкленица и измъкна прашасалия си жезъл от ъгъла, където го бе подпрял миналото лято.
Премести се на по-разчистено място в стаята, завъртя се три пъти и вдигна жезъла пред себе си. Върхът му засия. Той се усмихна мрачно.
Закрачи бавно, току извръщайки глава наляво-надясно, сякаш търсеше паяжинена нишка, която се носи из въздуха…
ДЕСЕТА ГЛАВА
Дан вдигна яката си, излезе от клуба, огледа се и навлезе в нощта. Коли минаваха, но не се виждаха никакви пешеходци. Стиснал в ръка калъфа на китарата, той се отправи към апартамента на Бети.
От една решетка до бордюра се носеха изпарения и из въздуха витаеше леко зловонен мирис. Побърза. Някъде зави сирена.
По-рано същата вечер го бе обзело странно чувство — сякаш за няколко мига някой напрегнато го наблюдава. Макар че бе плъзнал бързо поглед по всички посетители, май никой не му обръщаше чак толкова голямо внимание. Беше си спомнил и други случаи, когато се бе чувствал под такова наблюдение. Изглежда, нямаше връзка с нищо, освен че усещаше топлина върху рождения си белег. Изведнъж я усети пак.
Спря и огледа улицата, огледа минаващите коли. Нищо. И все пак…
Сега го усещаше много по-силно, отколкото в клуба. Много по-силно. Сякаш невидимият наблюдател бе застанал точно до него…
Тръгна отново. Щом наближи средата на пресечката, ускори крачка и когато подминаваше лампата на ъгъла, се дръпна в сянката. Бе започнал да се поти. Едва потискаше огромното си желание да хукне да бяга.
Във входа отдясно нещо се раздвижи!
Мускулите му се напрегнаха, фигурата се приближи. Забеляза, че носи дебела тояга…
— Извинете ме — чу се учтив глас. — Не съм много добре. Мога ли да повървя с вас?
Забеляза, че това бе старец в странни дрехи.
— Ами… Защо не. Какво има?
Човекът поклати глава.
— Просто… годините. Много, много години…
Тръгна до Дан, който премести калъфа на китарата в лявата си ръка.
— Искам да кажа… имате ли нужда от лекар?
— Не.
Стигнаха следващата пресечка. С ъгълчето на окото си Дан мярна уморено, сбръчкано лице.
— Късничко е за разходки — отбеляза той. — Аз просто се прибирам от работа.
— Знам.
— Така ли? Значи ме познавате?
Наоколо сякаш се носеше някаква нишка, златна на цвят; закачи се за тоягата на стареца. Тоягата леко потрепна, нишката се изпъна, започна да се удебелява, заблестя.
— Да. Казваш се Даниъл Чейн…
Сякаш светът се бе разтворил край тях на две трептящи половини — отляво и отдясно на разширяващия се светлинен лъч, в който се бе превърнала нишката. Дан заизвръща глава.
— …но това не е твоето име — продължи старецът.
Лъчът се разшири и се простря в двете посоки. Сега сякаш вървяха по златен плочник, а улицата, сградите и нощта се бяха превърнали в двуизмерни картини от двете му страни, които трептяха, огъваха се и избледняваха.
— Какво става? — попита Дан.
— …и това не е твоят свят — довърши старецът.
— Не разбирам…
— Естествено, че не разбираш. А аз нямам време да ти обяснявам всичко докрай. Съжалявам за това. Но преди много години аз те донесох тук, по пътя, по който сега вървим и те размених с детето, което щеше да стане истинския Даниъл Чейн. Ти щеше да живееш в света, който току-що напуснахме, а той — в онзи свят, където сега трябва да се върнеш. Там името му е Марк Мараксон и той е станал много опасен.