— Да не искаш да кажеш, че това е истинското ми име? — попита Дан.
— Не. Ти се казваш Пол Детсон.
Вървяха по широк златен път; над тях сияеше оркестър от звезди, от двете им страни се кълбяха две реалности. Мънички порои от искри се носеха по повърхността на пътя, по която минаваше тъничка зелена черта.
— Нищо не мога да разбера.
— Само ме изслушай. Не задавай въпроси. Животът ти наистина зависи от това, както и животът на много други хора. Трябва да се върнеш у дома. Твоята земя е сполетяна от беда, а ти притежаваш сила, която е нужна там.
Дан се почувства задължен да го изслуша. Самият старец притежаваше някаква сила. Свидетелството за тази сила се простираше навсякъде около него. И държанието му, и думите му властно приковаваха вниманието.
— Следвай тази зелена черта — нареди му старецът. — пътят ще се раздели многократно, преди да стигнеш там, закъдето си тръгнал. Ще има интересни отклонения, омагьосващи гледки, може би дори ще срещнеш какви ли ме странни пътници. Гледай, но не се отклонявай! Следвай чертата. Тя ще те отведе у дома. Аз… Почакай!
Старецът се облегна на жезъла. Дишаше тежко.
— Напрежението беше твърде голямо — обясни той. — Извинявай! Трябва да си изпия лекарството.
Измъкна малка стъкленица от една кесия на кръста си и изгълта съдържанието й.
— Наведи се! — каза той след няколко секунди.
Дан сведе глава и рамене. Жезълът се наклони към него. Обвиваше го синкав ореол, който го обгърна и сякаш се стече вътре в черепа му. Усети топлина. Мислите му танцуваха лудешки танц и още дълго му се струваше, че е притиснат сред невидима тълпа, която неспирно бърбори.
— Това е езикът на онзи свят — обади се старецът. — Ще ти трябва известно време, докато се поуталожи, но вече го знаеш. Отначало ще говориш бавно, но ще разбираш. Скоро ще започнеш да говориш съвсем гладко.
— Кой си ти? Какъв си?
— Името ми е Мор и за мене е време да те оставя да следваш онази черта. Ако размяната ще бъде постоянна, необходима е размяна на приблизително еднаква жива маса. Трябва да тръгвам, преди да съм изгубил някое необходимо качество. Върви, върви! Сам намери отговорите!
Мор се извърна изненадващо енергично и се разтвори сред вълните, браздящи гледката отдясно, сякаш мина зад завеса. Дан направи крачка след него и спря. Движещият се пред него колаж го плашеше; ако човек гледаше твърде дълго, можеше и да полудее. Отново премести поглед към пътя. Зелената черта беше там, неподвижна под миниатюрните бури.
Погледна назад и видя, че блестящият път е съвсем същият като онзи, който се простираше пред него. Направи една крачка, после — втора, следвайки зелената черта. Нищо друго не му оставаше.
Докато вървеше, се опитваше да проумее онова, което му бе казал Мор. Каква сила? Каква заплаха? С кого е бил разменен? И какво ли се очакваше от него в края на зелената черта? Не след дълго се предаде. Главата му все още бръмчеше след яростната атака на гласовете. Зачуди се какво ли ще си помисли Бети, когато не се появи у тях, какво ще си помисли баща му, след като така внезапно изчезне.
Спря и изведнъж дъхът му секна. Чак сега до съзнанието му стигна фактът, че ако тази странна история е истина, то Майкъл не е негов баща!
Китката му туптеше, а на няколко крачки зад него — като куче — го следваше златната розичка на малък смерч.
Вдигна калъфа на китарата и продължи нататък. Докато вървеше, вниманието му привлече една шарка в мозайката отпред и отляво — мъничък ярък пейзаж, който прикова погледа му. Щом съсредоточи вниманието си върху него, пейзажът се разрасна, скоро зае цялото му зрително поле и започна да придобива триизмерно.
Дан го приближи на педя разстояние и забеляза, че след като се е разпрострял, той не е загубил нищо от своята отчетливост. Сега един страничен път водеше право към него и той разбра, че може да стигне там само за някакви си минути.
Виждаше яркозелени същества, които си играеха сред искрящо езеро, а зад тях — сини планини; над водата се издигаха оранжеви плоски камъни, които служеха за платформи, където зелените същества си почиваха или лудуваха, преди да се гмурнат отново в езерото. Бляскава светлина играеше над цялата картина, огромни червени водни кончета кръжаха и пикираха със смайващо изящество над повърхността на водата, по нея плаваха цветя като бледи шестолъчни звезди…
Откри, че краката му са поели нататък. Крачката му ставаше все по-забързана…
Нещо с жълти очи, дълги уши и сребърна козина го задмина отдясно — тичаше на два крака, нослето му мърдаше.
— Ух, пак закъснях! — счу му се да казва то. — Ох, мамицата му! Оная ще ми отсече главата, няма да ми се размине!1
1
Няма съмнение, че това е Мартенският заек от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. — Бел.прев.