Выбрать главу

Когато минаваше покрай него, то го стрелна за миг; погледът му се плъзна към пейзажа напред.

— Недей да ходиш там! — стори му се, че викна то след него. — Там ядат топлокръвните живи!

Дан спря и потръпна. Отмести поглед от езерото и от неговите обитатели, потърси зелената черта, забеляза я и се върна. Съществото, което го бе предупредило, вече не се виждаше никакво.

Продължи нататък. Опитваше се да не отделя очи от чертата и доколкото може, да не поглежда встрани. След дузина крачки пътят неочаквано зави и известно време му се струваше, че се спуска по хълм. Край него се плъзна нещо като червен скейтборд, върху който се бе закрепил голям зелен торен бръмбар. От време на време му се причуваше, че пее някакъв хор, ала не можеше да различи мелодията.

Усещането, че се спуска надолу, продължаваше; в лицето му сякаш подухна ветрец. Миришеше на свежи листа, пръст и цъфнали растения. Забърза, а пейзажът заприижда към него още по-бързо. Малките бури под нозете му започнаха да стихват, зелената черта се разширяваше…

Изведнъж чу птиче чуруликане. Протегна ръка и докосна ствол на дърво. Зелената черта се загуби сред тревите. Светът се разшири и се превърна в място, покрито с гори и поляни. Звездите се изкачиха горе; после ги замениха облаци, затулени от разлистени клонки и синьо небе. Огледа се назад. Пътят го нямаше — само за миг му се стори, че мярна златна паяжинена нишка, която вятърът подхвърли надясно; след това изчезна.

Тръгна през поляната. Спря рязко. Ако тази гора бе голяма — а той имаше усещането, че е голяма — сигурно щеше да се лута из нея дълго-дълго.

Свали сакото си — денят беше доста топъл — остави го върху дънера на едно повалено дърво, приповдигна се и седна върху него. По-добре да седи тук, докато не изникне някакъв план. Това място можеше да е важно — може би беше отправната точка на странното му пътуване.

Отвори калъфа и огледа китарата — изглеждаше непокътната. Извади я и започна да си дрънка, докато мислеше. Звучеше съвсем добре.

„Ще намеря някое дърво, по-удобно за катерене. Тези тук са направо огромни“ — реши той. Искаше да огледа местността, да види дали наблизо няма град или път. Озърна се, без да губи ритъма. Да. Ей онова май го биваше — на няколкостотин метра оттук, точно зад него… Отново се обърна напред и почти пропусна един такт.

Мъничкото същество, което лудуваше пред него, изглеждаше точно като онова, което си и беше — жребче-кентавър. Подрипваше, а мъничките му ръчички мърдаха в такт с ритъма.

Очарован, той насочи вниманието си само към мелодията и започна да свири по-сложен пасаж за дясната ръка. Тихичко запя. Белегът на китката му се затопли и запулсира. Скоро от гората изскочиха още два дребосъка и също затанцуваха. Когато вятърът довя няколко листа, това никак не изненада Дан — сякаш подсъзнателно си го бе пожелал. Улови ги в мрежата на музиката си и ги завихри около засмените детски личица и подскачащите тела на понита. Притегли и няколко птички, които се завъртяха след тях, а една сърна, за която също по някакъв начин знаеше, че е тук, се присъедини към танца, който вече бе започнал да придобива съвсем определена форма. Денят сякаш започна да помръква по негово желание — макар че сигурно бе само облак, закрил слънцето — и сцената потъна в сумрак, сякаш беше привечер. Порази го мисълта, че така според него, сцената изглеждаше най-добре.

Свиреше мелодия след мелодия; надойдоха и други същества — подскачащи зайчета, забързани катерички — и той някак си знаеше, че онова, което става, е правилно, че става точно така, както трябва, че сега той си е точно на мястото и че трябваше да свири… Усещаше, че сякаш можеше да продължава да свири вечно, да строи стени от звуци и да ги руши, сърцето му да танцува, а той да пее…

Когато я забеляза, кимна, усмихна се и зачака нейната реакция. Не му се щеше да рискува да я изплаши и да я прогони — внимаваше да не прави резки движения. Когато и тя кимна в отговор и също леко се усмихна, спря да свири и прибра китарата в калъфа.

— Здравей — осмели се да каже той. — Някъде наблизо ли живееш?

Тя кимна.

— Вървях си по пътя — прибирах се в селото — и те чух. Беше много красиво. Как се казва този инструмент? Това някаква магия ли е?

— Китара — отвърна той. — Понякога и аз мисля, че е замесена и магия. Казвам се Дан. Ти как се казваш?

— Нора — отговори тя. — Ти си чужденец. Откъде си? Къде отиваш?

Той щракна ключалката на калъфа и скочи на земята.

— Идвам отдалече — бавно изрече той. Затрудняваше се да построи изреченията, подреждаше думите колебливо. — Просто си скитам — да видя свят… Иска ми се да разгледам вашето село.