— Ти трубадур ли си? Изкарваш си прехраната със свирене?
Той смъкна сакото, поизтърси го и го метна през ръката си.
— Да. Познаваш ли някого, на когото да му трябва музикант?
— Може би… по-късно — отвърна тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Доста хора умряха напоследък. На никого не му е до празнуване.
— Съжалявам. Може би мога временно да си намеря някаква друга работа, докато понауча нещо за този край…
Лицето й светна.
— Да. Сигурна съм, че можеш. Още сега!
Той вдигна калъфа и пристъпи напред.
— Покажи ми пътя.
— Добре! — Нора се обърна и тръгна. Той я последва. — Разкажи ми за родния си край, за земите, които си обиколил…
„Най-добре ще е да измисля нещо — реши той. — Нещо просто и селско. Още нищо не знам за това, как стоят нещата тук. По-добре да я накарам тя да говори. Никак не ми се иска да започна да я лъжа.“
— О, те, земите, доста си приличат — подхвана Дан. — Тук със земеделие ли се занимавате?
— Да.
— Ето ти на. И аз идвам от такъв край. Какво сеете?
Стигнаха до пътя и тя го поведе надолу по него. Когато и да се мернеше птица в небето, тя вдигаше очи и уплашено се дърпаше. След известно време и той се усети, че наблюдава небето. Докато вървяха към селото, през цялото време младежът насочваше разговора. И когато най-после стигнаха там, вече бе научил всичко за Марк Мараксон.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Старецът в избелял син халат обикаляше улиците на дремещия град, минаваше покрай тъмни витрини, паркирани коли, преобърнати кошчета за боклук, надписи по стените, които не можеше да разчете. Вървеше бавно, дишаше тежко. От време на време се облягаше на жезъла си или си почиваше, опрял гръб о някоя стена.
Светлината започна бавно да се процежда иззад тъмния хоризонт — надигаща се жълта вълна, която заливаше звездите. Далече пред него му махаше сенчест оазис — едва доловимият утринен ветрец шумолеше в клонките край широката магистрала.
Жезълът му тропаше по бетона по-тежко отпреди. Мор прекоси страничната уличка и със залитаща походка измина още няколко пресечки. Протегна се да се подпре на един уличен стълб; ръката му трепереше. Преминаха няколко коли. Когато платното се опразни, той прекоси улицата.
По-близо… Вече беше по-близо до мястото, където клонките се люлееха, а птичите песни огласяха ранната утринна светлина. Вървеше напред с тромава крачка; от време на време на върха на жезъла проблясваше блед, едва доловим синкав пламък. Зави зад последния ъгъл. Вятърът довя лек, подобен на цветен, аромат.
Отново спря за почивка. Дишаше тежко, почти се задъхваше. Когато тръгна през улицата, походката му бе вдървена, блуждаеща. Падна. По шосето нямаше коли — успя да стане и продължи, залитайки.
Небето отвъд малкия парк се бе оцветило в розово. Жезълът му, върху който бе помръкнала и последната светлинка, се залюля тромаво през цветята, които веднага се изправиха след него, сякаш никой не беше минавал оттам. Старецът не чуваше слабото свистене на аерозолите; прекоси фалшивата трева, отпусна се до ствола на едно парково дърво стандартен градски тип и просто вдиша аромата, който се бе надявал да намери тук. Щом вятърът го довя, той леко се усмихна. Следеше с очи танца на пеперудите над все още бледата светлина на току-що изгрялото слънце.
Жезълът се изплъзна от пръстите му. Задиша плитко и учестено. Неизброимите утрини от миналото се смесиха с това утро; всички цветове и миризми се разляха и се сплетоха със спомените му за предишните дни в една по-голяма реалност — тя най-накрая му разказа онази история, над която винаги се беше чудил. Последният удар на сърцето му улови една от пеперудите, чийто лъч преминаваше твърде наблизо и тя с пърхане кацна върху оголената му китка, до белега с формата на дракон.
С рев и тропот градът около него оживя.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Странните чувства идваха и си отиваха. Всеки път, когато идваха, бяха малко по-силни; всеки път, когато си отиваха, оставаше някаква утайка. Трудно е да ги уловиш — реши Дан и заби един кол в оградата, — но може би те имаха нещо общо със самата земя — това място, което му се струваше толкова познато, толкова съвпадащо с неговите вкусове…
Една крава бе застанала наблизо и сякаш го наблюдаваше как работи.
— Не, махни се! — помисли си той. — Отивай ей там! — китката му се затопли, сякаш я изпълни някаква сила, която започна да се излива през върховете на пръстите. Кравата се подчини на неизречената заповед.
„Ето на — замисли се Дан. — Сякаш това си е в реда на нещата, а аз ставам все по-добър.“