Колът затрепери под удара на чука и една треска полетя към лицето му.
— Махни се! — изкомандва той, без да се замисли.
Като по инстинкт нещо в него се бе размърдало, за да я спре и треската отхвръкна вдясно.
Ето на.
Той се усмихна, привърши с работата и започна да събира инструментите си. Сенките по пасбището растяха. Младежът огледа оградата, която бе поправил. Беше време да се измие и да се подготви за вечеря и за свирене.
Вече от три дни живееше в къщата на чичото на Нора, спеше в плевнята и вършеше за стареца най-различни работи, с които възрастният човек не можеше да се справи. През това време започна да говори още по-добре езика — точно както му беше казал Мор — все едно, че си го припомняше…
Мор… От известно време изобщо не се бе сещал за него. Сякаш умът му бе заключил цялата история с пътуването дотук някъде далече, извън своите граници. Просто историята беше твърде чудновата, въпреки че вече се разхождаше тук, из този свят. Но сега ефектът на отдалечаването го накара да хвърли поглед назад, към вълшебната разходка и да се зачуди как ли в неговия свят възприемат отсъствието му. Изненада се, когато откри, че сега собственото му минало постепенно бе започнало да му се струва като нереален сън. Докато тази земя…
Пое дълбоко въздух. Това място беше истинско и по странен начин той се чувстваше тук като у дома си. Добре щеше да е да се запознае с повече съседи.
Докато чистеше и подреждаше инструментите, си мислеше за бичето, което тази вечер щяха да изпекат на шиш на поляната край града. Истински селски живот — и на него този живот му харесваше. Можеше да се сети за къде-къде по-лоши места, в които могат да те набутат да живееш. А после, разбира се, той щеше да им посвири… Цял ден го сърбяха ръцете да хване китарата. Май тук му се отдаваха странни нови ефекти — парамузикални, както излизаше. Желаеше да продължи да експериментира. Искаше да покаже всичко това на съседите, на Нора…
Нора. Усмихна се пак, свали тежката работна престилка на чичо й Дар и тръгна към потока, за да се изкъпе. Смъкна дрехите си. Да, хубавица беше тя. Срамота — някакъв си местен изобретател, направил някоя и друга механична играчка, така да я изплаши!
И ако този Марк Мараксон наистина беше син на Майкъл…
Почти виждаше генетичния фактор, определящ способностите и на двамата, както и това, че тук тези способности по никакъв начин не биха могли да бъдат оценени. Много лошо, че Марк не се занимаваше с това там, в своя свят. Сигурно щяха добре да се разбират с Майкъл.
Но когато отми от тялото си потта и праха, го зачовърка друга мисъл. Защо Марк беше тук? Мор бе говорил толкова настоятелно, сякаш присъствието на Марк тук бе необходимо. За какво? Нещо във връзка с творенията му. Той изсумтя. Да, нещо такова беше, обаче съвсем смътно намекнато. Но каква ли механична заплаха би могла да застрашава едно толкова просто устроено общество от страна на едно-единствено човешко същество? И защо бяха извикали него да се пребори със заплахата? Не. Знаеше много малко и се подвеждаше по тревожните фантазии на стареца. Но не се чувстваше жертва. Щеше да припечели нещичко и да научи повече за тази земя, макар че в много отношения тя вече му харесваше повече от обществото, в което бе живял досега. Кой знае, можеше да стане и истински трубадур…
Избърса се с парче грубо зебло и навлече свободната бяла риза с дълги ръкави, с която бе пристигнал тук. Надяна отново черните си джинси, но обу ботушите, които му бяха дали в селото. Ставаха му и бяха много по-удобни от обувките, с които измина пътя между световете.
Среса косата си, почисти ноктите си и се усмихна на отражението във водата. Време беше да вземе китарата и да се срещне с Нора и чичо й. Всичко изглеждаше чудесно. Тръгна към къщата, като си подсвиркваше.
Огньовете и фенерите хвърляха чудновати сенки. Откъм нивите продължаваха да прииждат хора. Отначало Дан си мислеше да не пие прекалено много вино, но после реши да се отпусне. Защо не? Поводът беше празничен. Беше се запознал с много от местните хора, копнеещи да се порадват малко след неприятните събития отпреди няколко дни и бе успял да се измъкне доста елегантно от въпросите им за родния му край. Сега беше готов да свири.
Помота се малко, докато шумотевицата стихне и хората насядат около могилката, където щеше да застане той. Преместиха фенерите по-близо и ги наредиха в кръг.
Тогава влезе в кръга и се изкачи на могилката. Калъфът на китарата тежеше по познатия начин в десницата му. Чуха се леки, пърхащи ръкопляскания и той се усмихна. Хубаво беше да се чувстваш добре дошъл, след като си прекарал едва няколко дни на ново за тебе място.