Застана на върха, извади китарата от калъфа и я окачи на врата си. Бързо я настрои и засвири.
Когато преполови първата мелодия, вече бе започнал да се отпуска. Изсвири още няколко — ставаше му все по-весело. Започна да пее на своя език. После поде една от песните, които се бе опитал да преведе на техния. Прие се добре и той веднага подхвана следващата.
Огледа публиката си на светлината на фенерите — различаваше само най-близките лица — усмихнати или съсредоточени. По-далечните слушатели отчасти бяха скрити в сянка, но по тяхната неподвижност, по това, че щом спреше да свири, веднага започваха да му ръкопляскат, реши, че и на тях им харесва. Забеляза Нора — тя седеше отляво, до чичо си, и се усмихваше.
Засвири своя собствена виртуозна композиция — живо парче, чието темпо ставаше все по-бързо. Изведнъж му се прииска да покаже колко е добър. Залюля се напред-назад. Вятърът разроши косата му, развя дрехите му…
При първото затишие чу как някой ахна, но сигурно не беше първото ахване. Не би могъл да чуе възклицанията им, докато свири. Но вместо ръкопляскания или мълчаливо внимание сега из публиката се носеше приглушено мърморене. Отзад се разнесе неясен вик. Огледа се — опитваше се да разбере кой е извикал.
После — съвсем ясно — някой наблизо изкрещя „дявол!“ и покрай главата му прелетя нещо черно.
— Белегът! Белегът! — чу той да се носи из тълпата. Един камък го удари по рамото.
— Белегът на дракона!
Осъзна, че по време на последното парче десният ръкав се е запретнал чак до лакътя и белегът му се виждаше. Но защо той предизвикваше такава тревога?
— Детсон!
Щом чу това, го разтърси шок. В ума му веднага изникна онова, което бе казал Мор — че истинското му име е Пол Детсон. Но…
Този път камъкът го удари по челото. Прибра припряно китарата в калъфа и щракна заключалките. Отново го удари камък. Тълпата се бе изправила на крака.
Усети как в него се надига ужасен гняв. Китката му туптеше така, както никога преди не бе пулсирала. По челото му се стичаше кръв. Един камък го удари в гърдите.
Опита се да вдигне калъфа и да се обърне назад. Спъна се. Нещо го удари по врата, друго изтропа върху калъфа на китарата…
Тълпата бавно-бавно бе започнала да приижда напред, зад фенерите, нагоре по могилката. Хората спираха и си търсеха оръжия.
— Махайте се! — Не осъзнаваше дали е изкрещял или викът бе прозвучал само в ума му, придружен от широк, помитащ замах на лявата ръка.
Хората се запрепъваха, падаха, газеха фенерите. Всички останали фенери сякаш самички се бяха катурнали. Тъмни сенки кръжаха из въздуха, но никоя от тях не го улучи. Тревите в подножието на могилката изведнъж се подпалиха. Виковете, които сега достигаха до него, бяха не викове на гняв, а по-скоро викове на обърканост и уплаха.
— Махайте се!
Той отново замахна — цялата му ръка гореше; усещането за топлина се стичаше по дланта, изливаше се през пръстите. Хората продължаваха да падат. Пламъците ги заляха.
Дан грабна калъфа на китарата, обърна се и побягна надолу по хълма; прескачаше проснати тела и малки огньове, дъхът му почти се бе превърнал в ридание. Втурна се през нивите и побягна на север, към тъмната гора.
Докато тичаше, гневът му утихна, но страхът нарасна. Хвърли последен поглед назад, преди да навлезе сред дърветата — стори му се, че го преследват. Ами ако бяха довели и коне? Те познаваха своя край, а той нямаше представа накъде е тръгнал. Можеха да го пресрещнат къдели не и после…
Защо? — отново се зачуди Дан, докато се блъскаше в дърветата, мачкаше храсталака и отъркваше паяжините от лицето си и кръвта — от очите си. Защо изведнъж, щом видяха белега, всички се обърнаха срещу него? Какво ли означаваше той за тях?
След като се спъна за трети или четвърти път, спря и задъхан прилепи гръб о ствола на голямо дърво. Не можеше да бъде сигурен колко близо са стигнали преследвачите, не можеше да различи други звуци, освен собственото си дишане и тежкото туптене на сърцето си. Но този бесен бяг никак не му помагаше. Освен че бе зарязал утъпкания път, сега и бързо го обземаше изтощение. Да се движи предпазливо, да изразходва енергията си по-икономично… Да. Ще му се наложи да действа по друг начин.
Мор се бе обърнал към него, защото притежавал някаква сила… А и не беше сляп за факта, че сега, в това лудо бягство, бе упражнил тъкмо тази сила. У дома, освен при онези интерлюдии в опушените нощни клубове, повечето пъти — просто на игра — той винаги се бе старал да я потиска, да я държи под контрол. Тук обаче името му беше име на вещер или магьосник и ако имаше някакъв начин тази сила да му служи по-нататък, той бе готов да се научи да я използва, за да обърква враговете си.