Мислите му се насочиха към очевидната връзка — към белега на ръката — веднага, щом дишането му се поуспокои. Мигом почувства топлина. Пулсът му се ускори.
Продължи да размишлява. „Какво ли точно ми е нужно? — зачуди се той. — Безопасен път за бягство и сигурно скривалище — реши. — Способността да прозирам какво точно правя, а не да се набутвам в разни истории…“
Щом се опита да го оформи като мисъл, усети, че силите в него се раздвижват, после ясно видя драконовия белег — въпреки че беше тъмно. Той сякаш мърдаше и ставаше все по-светъл, след това се откъсна от ръката и затрептя пред очите му. Излъчваше слабо сияние.
Бавно се премести наляво и той го последва; бледата светлина осветяваше пътя му неясно, но без да помръква. Докато си пробиваше път през гората, изгуби всякакво усещане за време. На два пъти светлинката спря — когато усещаше колко се е изморил. Почивките бяха кратки — първия път бе спрял до един извор, от който пи до насита.
Спомняше си много малко подробности от тази дълга първа нощ на своето бягство — с изключение на това, че по някое време бе осъзнал, че изкачва някаква стръмнина. Продължаваше да се катери дори чак когато светлината започна да се прокрадва през листака на дърветата. С нея го обхвана и чувството за умора и изминало време. Заоглежда се за място, където би могъл да поспи. Драконът — светулка мигом се понесе надясно и се заспуска надолу — както му се стори, за първи път от часове насам.
Поведе го сред лабиринт от канари към малка долчинка, заслонена от скали и там затрепка. Дан прие знака и се просна на тревата. Някъде отблизо долетя ромолене и мирис на течаща вода.
Веднага заспа.
Когато се събуди, бе късен следобед. Призрачният му водач бе изчезнал, болеше го цялото тяло и стомахът му стържеше от глад.
Първото, което направи, бе да извади китарата от калъфа и внимателно да я огледа дали е здрава. Откри, че е преминала през снощното изпитание непокътната. Потърси вода — малко ручейче на стотина метра от скалите. Съблече се, изкъпа се и почисти раните си. Водата бе твърде студена и затова не се забави много. Слънцето вече се спускаше зад канарите и той дори реши, че може да продължи в относителна безопасност.
Да продължи ли? Кога точно бягството му се бе превърнало в пътуване? Не беше сигурен. Може би докато спеше. Защото сега усещаше, че сияйният му водач е направил нещо повече от това, да му помогне да избяга от селяните. Чувстваше интуитивно — съвсем не с разума си — че пред него стои определена цел, която трябва да постигне, че неговото блуждаещо огънче го е водило именно към нея. Реши да го остави да продължи, щом иска, макар че щеше да е добре преди това да намери някаква храна…
Отново призова водача си и той се появи — сега беше по-светло и сияеше по-бледо, но достатъчно отчетливо, за да го насочва по пътя му. Докато тръгваше след него, се зачуди дали светещото драконче е видимо и за другите хора.
Известно време слизаше надолу по хълма, а малко след като слънцето залезе, се намери сред голяма овощна градина. Натъпка се до гуша с плодове, напълни и джобовете си, и всички празни кътчета в калъфа на китарата.
Блестящото драконче сякаш усети, че е утолил глада си и го поведе по нанагорнището, докато след известно време, към полунощ, дърветата взеха да стават по-ниски; Дан се огледа назад на лунната светлина и осъзна, че ако беше ден, щеше да вижда много надалече.
След половин час пътят стана по-стръмен, но той вече бе успял да мерне пред себе си голям замък, извисяващ се на хребета на хълма. Прозорците не светеха, самата сграда беше започнала да се руши, но в мига, в който я видя, го обзе предчувствие, подсилено и от поведението на огненото драконче. За първи път то сякаш се опита да го накара да побърза.
Дан се остави да го карат да бърза. В гърдите му се надигаше вълнение, придружено от необяснимото чувство, че там, отпред, го чака безопасност — както и подслон, храна, топлина — и нещо друго, нещо неопределено и може би по-важно от всичко останало. Той премести калъфа в другата си ръка, изпъна рамене, пренебрегвайки болката в краката. Забрави дори да съжали пак за сакото, което бе зарязал, когато от хълма повя мразовит ветрец и го обгърна.
Искаше му се да обиколи порутената зала, да огледа по-живописните развалини, но светлинката настоятелно сияеше отпреде му и го поведе през един заден коридор към място, което не можеше да бъде нищо друго освен килер. Беше пълен с храна — изглеждаше съвсем прясна, сякаш току-що я бяха донесли. Мигом протегна ръка към един самун хляб и спря озадачен — невидима бариера я отблъскваше.