Не… не съвсем невидима. Защото след като се взря, бавно осъзна, че там има мрежа от меко пулсиращи сини нишки, която покриваше всичко, годно за ядене.
— Заклинание за запазване — изникна в ума му, сякаш бе задействал мисловен запис. — Обърни се към водача, за да го разрушиш — избери си нещо.
Опита се мислено да повика на помощ трепкащия образ на своя белег. Той се понесе към него и се сля с първичния белег на китката му. Светлината потече към дланта му. Изведнъж усети леко подръпване и остави ръката си да опише цяла серия от жестове, докато най-накрая стигна до една дупка, която се бе появила в мрежата.
Грабна хляба; награби и няколко къса месо и сирене, които успя да докопа. След като извади ръката си за последен път, отново усети подръпването. Пак се остави да го водят и този път видя, че отворът се затваря и стегнатата паяжина пак покрива всичко.
На друга полица забеляза бутилки с вино, повтори всичко и си взе една.
Осигури си вечерята и изведнъж усети силен подтик да излезе оттук. Освободи светлинката и беше много доволен да забележи, че тя вече му е определила накъде да върви. Поведе го надолу по някакви стъпала и го въведе в стая, където цареше пълен хаос. Сигурно някога е била библиотеката.
Поразчисти бюрото и остави отгоре му вечерята си. След това, като се съсредоточи напрегнато, успя да накара блуждаещата светлинка последователно да спре над фитилите на дебелите свещи в тежкия свещник. Всички до една пламнаха.
След като стаята вече бе по-добре осветена, той призова обратно бледия си водач и седна да яде. Забеляза, че това наистина беше библиотека; много от книгите бяха разхвърляни по пода. Докато ядеше, се зачуди дали когато Мор му бе влял езика, му бе дал и способността да чете.
Най-накрая, неспособен да се въздържа повече, стана и измъкна един том от бъркотията. Когато го вдигна на светлината, се усмихна. Да, разчиташе руните. Оказа се пътепис — макар че в неговия свят сигурно щяха да го сметнат за нещо като митологичен текст. Описваше живота на харпиите и на кентаврите, на саламандрите и на пернатите змейове, разказваше за пирамиди, лабиринти и подводни пещери, придружени от предупреждения за техните обитатели. В полетата от време на време някой бе изписвал „съвсем вярно“ или „дрън-дрън!“.
Докато четеше, Дан… Не трябваше ли да започне да мисли за себе си като за „Пол“? — от известно време си задаваше този въпрос и накрая реши — Защо не? Ново име за нов живот…
Докато четеше, Пол усети, че нещо настоятелно привлича вниманието му към средната полица отляво, от другата страна на стаята. Най-сетне остави книгата и се втренчи нататък. Май се мярна нещо…
Най-после, щом свърши с яденето, той стана и тръгна да оглежда скритите в сянката полици. Когато се отправи нататък, зад него сякаш се понесоха три бледи червени нишки. Притежаваха същата безплътност, както и синята паяжина в килера. Дали тази земя — или по-точно това място — не го караше да развива нещо като второ зрение?
Разчисти останалите книги от рафта и ги струпа до нозете си. После бавно протегна ръка в очакване на насочващ импулс. Лявата му длан потрепера. Значи трябваха две ръце или пък само лявата. Много добре… Вдигна я и я протегна напред. Трите средни пръста на лявата му ръка уловиха най-ниската нишка и я повдигнаха. Показалецът прихвана най-горната и я дръпна надолу; двете нишки се преплетоха. След това нещо притегли напред дясната му ръка; пръстите и палецът му се събраха и сграбчиха кранчето на третата нишка, увиха я три пъти обратно на часовниковата стрелка около сплетените две…
Дръпна снопчето нишки надолу, пусна го и удари по него два пъти с лявата си ръка, свита в юмрук.
— Отвори! Отвори! — произнесе той.
Стената отзад падна и разкри тайник. Протегна ръка и мигом я отдръпна. Вътре имаше друго заклинание — скрито, навито като змия, сякаш направена от дим; на опашката й имаше чудноват възел, явно предназначен да хване в капан непредпазливия. Усмихна се леко. Щеше да е доста интригуваща задача. Решаването на предишната се бе превърнало в нещо като съзнателен процес, докато се потеше над нея; бе успял да разбере малко от малко мислите и усилията, които действаха чрез него. Той внимателно придвижи напред лявата си ръка, протегна двата си пръста…
По-късно седеше на бюрото и четеше историята на замъка Рондовал и на неговите колоритни, макар и донякъде ексцентрични обитатели. Пред него — наред с бащините му дневници и тефтери, в които той си бе записвал какво ли не — бяха отрупани и няколко тома негови лични наблюдения над Изкуството. Чете цяла нощ, преди да осъзнае собствената си връзка с обитателите на това място. Светлината вече се изливаше над света, когато се натъкна на една бележка, отнасяща се до рождения белег във формата на дракон от вътрешната страна на дясната китка, който имаха всички деца на Рондовал.