Но това вълнение наруши равновесието на неговата енергия. Не след дълго започна да се прозява и не можа да спре. Дрехите му се превърнаха в непосилна тежест. Той разчисти кушетката в дъното на стаята, сви се на кравайче върху нея и скоро спеше и сънуваше, че обикаля из залите — напълно възстановени и сияещи в лъчите на немалка слава.
На следващия ден, след обилен обяд, Пол задейства заклинанието на една вана в приземния етаж и тя се напълни с вода — явно извлечена от някоя близка река, макар че нищо не разбра от извивките на жълтите и оранжеви нишки, които, изглежда, управляваха температурата й. Запомни всичко като на няколко пъти пресушаваше и отново пълнеше ваната, докато я почисти. После дълго блаженства във водата, чудейки се как ли Рондовал е стигнал до сегашното си състояние на разруха и какво ли е станало със семейството му.
Продължи да се чуди и по-късно, когато подреждаше мебелите, изхвърляше боклуци през прозорците, задействаше и запомняше редица по-маловажни заклинания. Най-накрая реши да се върне в библиотеката за една от тайните книги, които снощи бе прегледал — в нея беше намерил частична схема на замъка.
Сега книгите бяха поставени обратно на полиците, стаята — поразтребена. Наля си наля чаша вино и се захвана да изучава древната схема. Да, имаше много рисунки, няколко плана на отделни етажи, скици на замъка в различни моменти от неговата история и един груб чертеж на редицата от пещери под него, през която някой бе изписал „страшилищата“. Искаше да се изсмее, но потръпна. В същия миг, в отговор на неизреченото му желание, пред него закръжи синьозелена нишка. Той я прихвана с първата става на кутрето на дясната си ръка, уви я три пъти около чашата си, подръпна я два пъти със средния пръст, като изрече наум необходимите формули и заповеди, разви я и я пусна. Да, сега виното вече бе добре охладено. Пол стана, пъхна книгата в джоба на тъмното сако, което бе открил в гардероба. След като бе установил, че му е съвсем по мярка, с една малка магия го почисти и облече. Взе чашата си, излезе от стаята и се спусна по стълбите към главния етаж. „Страшилищата“ — каза на глас и се усмихна… В паметта му отново изникнаха образите на селяните, които мятаха по него камъни в нощта, „Страшилищата“ — повтори той и пое към малкия килер, където бе открил фенери и гориво.
Докато вървеше през сумрачните тунели и от време на време поглеждаше в книгата, а фенерът в лявата му ръка хвърляше резки сенки по грубо издяланите стени, Пол почти подушваше силата, която се бе съсредоточила там, пред него. Когато и да погледнеше нататък, виждаше големи разноцветни снопове от нишки, носещи се из въздуха. Никъде другаде досега не бе виждал толкова силен и мощен знак. Нямаше представа какво означава — освен това, че трябваше да е нещо много важно. Нито пък имаше представа дали новопробудилите се в него сили могат да му повлияят по някакъв начин. Щом докоснеше с пръсти нишките, почти дочуваше гласове, които мърмореха могъщи думи и отекваха безспирно по обширен вит кръг. Ако се напрегнеше…
Няколко минути по-късно се натъкна на огромна каменна плоча, която преграждаше пътя му. Сигурно бе замесено някакво заклинание, ала той се зачуди дали пък освен него няма да му потрябват и дузина мъже, въоръжени с лостове, за да я отместят, след като се справи с магическите капани. Приближи се и се вгледа внимателно в рисунъка на нишките. В разположението им се долавяше нещо като закономерност…
Нишките избледняха и погледът му се върна в по-нормален канал на възприятие. И тогава видя какво го бе разсеяло. Вдигна фенера и се приближи, за да разчете надписа, който бе съзрял:
Преминеш ли оттатък, очаква те гибел! Тук спят ужасите на Рондовал!
Изсмя се. „Може и да са ужаси — помисли си той, — но на мене ми трябват малко мускули, за да се оправя в този свят. Е, за Бога! Сега те са си мои ужаси!“
Остави фенера на земята и отново се загледа в пъстрите нишки.
„… Също като да разопаковаш някакъв много странен подарък“ — помисли си той и протегна ръка напред.
Усети примките на силата и започна бавно да движи ръцете си, за да ги отключат. Докато работеше, недоловимото мърморене се върна, разрасна се, усили се…
Най-накрая думите избухнаха в съзнанието му и в същия миг той ги изкрещя; отърси длани от последните нишки и отстъпи три равни крачки назад: „Куатад!… Мелаирт!… Дейстард!“