Плочата потръпна и започна да се прекатурва назад. Осъзна, че сигурно заклинанието, с което е била поставена там, е било безкрайно по-сложно от онова, което я отместваше. Всичката тази сила, която я задържаше да препречва прохода трябваше да бъде изсмукана отнякъде и съсредоточена там. Онова, което той бе извършил, можеше да се сравни с това, че се е сетил да дръпне шалтера.
Последвалият трясък отекна отново и отново и накрая не му остана друг избор, освен да се смае от огромните размери на пещерата, простираща се отвъд.
Грабна фенера, покри лицето си с ръкав и присви очи; най-накрая екотът и дъждът от каменни отломки стихнаха. Внимателно пристъпи напред и прескочи пукнатата плоча, която бе катурнал.
Тъкмо щеше да вдигне фенера и да огледа обширната зала, когато новото му зрение отбеляза невероятно сборище на влакна — огромна шарена топка от нишки, по-голяма от самия него, току до лявата му страна. Отделни нишки се протягаха пред него в какви ли не посоки. Осъзна, че щяха да му трябват цели векове, за да схване всяко отделно заклинание и после по някакъв начин да обедини всички в общия център. Не… Трябваше да действа другояче. Още не можеше да схване как точно е изградено кълбото, но изведнъж му проблесна как да го разплете. И то, също като вратата, можеше да падне пред новото му умение.
Обаче… По-добре беше да внимава с него. Очевидно някой добър човек бе изгубил сума ти време и енергия, докато изгради тази магия. По-добре, преди да предприема каквото и да било, да се поогледа малко…
Вдигна фенера.
Дракони, дракони, дракони… Цели арове дракони и какви ли не други фантастични чудовища го обкръжаваха и се простираха далеч отвъд немощните лъчи на фенера му. Очите му ги уловиха и на друго равнище. Към всеки от тях се протягаше нишка от кълбото.
Свали фенера. Как, по дяволите, можеш да затвориш дракон? Как можеш да го командваш? При мисълта, че може да освободи някоя от дремещите ужасии, потръпна.
Освен това, ако се събудеха, сигурно щяха да бъдат гладни…
Заотстъпва назад.
„Я да се махаш оттук! Забрави точно тази част от семейното наследство! Едно време господарите на Рондовал сигурно са били по-ячки…“ — Щом започна да се извръща, една зелена нишка изведнъж привлече вниманието му. Цветът й бе малко по-тъмен от този на останалите, освен това бе най-дебела наглед — почти два пъти по-дебела от другарките си. „Какво ли е вързала?“ — зачуди се той.
Изведнъж всички онези мечтани земи, за които бе чел някога и за които бе пял в песните си, всички фантастични светове, които някога бе съградил от дим или бе обиколил насън като дете, се изправиха пред него и той разбра, че не може да си тръгне оттук, преди да е погледнал чудото, привързано с това могъщо заклинание. Обърна се отново и последва нишката сред огромните спящи чудовища; в някои мигове отклоняваше и погледа, и стъпките си.
Когато протегна ръка да хване с пръсти нишката, в главата му отекна звук — същинско кристално звънче. „Лунна птица…“ — постепенно звукът утихваше, а той осъзна, че това е името на създанието, към което го водеше нишката.
— Лунна птица — изрече той на глас. Пръстите му усещаха как нишката пулсира.
— Господарю, чувам те през дълбините на съня или живота. Ще кръстосваме ли заедно небесата, както в миналите дни?
— Аз не съм онзи господар, когото ти си познавал и тъжни времена са настанали за Рондовал — помисли си той в отговор, стиснал нишката.
— Какво значение има? Нали има господар в Рондовал. От тяхната кръв ли си?
— Да.
— Тогава ме призови обратно от тези призрачни небеса. Ще те отнеса където пожелаеш.
— Дори не знам с какво трябва да те храня…
— Ще се оправя, не се бой.
— …а пък и това заклинание…
— Може ли то да уплаши един…
Пол спря — не можеше да продължи нататък. Ръката му изпусна нишката — изглежда тя бе завързана за някакъв скален ръб горе. Няколко мига си мислеше, че това пред него е огромна буца от някакъв минерал — голяма купчина медни люспи, покрити с древна зеленикава патина. Но докато я гледаше, тя леко помръдна.
Вдигна фенера и всмука въздуха през зъби. Да, там горе имаше огромна глава! Колко ли големи трябваше да са тези очи, когато са отворени! Протегна ръка и докосна шията. Студена, студена като желязо. И може би също толкова твърда.
— Колко тих е сигурно сега твоят огън, птицо на луната… — прошепна Пол.
Пред очите му изникна смътно видение на облаци, малки къщички, горички като туфи от бурени…