— Да.
— А какво ще правим с него?
Сержант Маракас прочисти гърло.
— Моята Мел и аз съвсем наскоро загубихме едно детенце — обади се той. — Може би…
Ардел се усмихна леко и кимна.
— Тогава наистина е евтино. Нека го направим.
С върха на ботуша си и с кимване Ардел посочи падналия скиптър на Дет.
— А какво ще правим с жезъла на магьосника? Не е ли опасен? — попита той.
Мор кимна, наведе се бавно и го вдигна от мястото, където беше паднал. Започна да го дърпа и да го извива, мърморейки си.
— Да — каза той най-накрая, след като беше успял да го раздели на три части. — Той не може да бъде разрушен, но ако успея да запратя всеки отломък в ъгловите точки на великия Магически триъгълник, вероятно той никога няма да се преобрази отново. Ала със сигурност това ще бъде трудно.
— Тогава ще го направите ли?
— Да.
В този момент Миша ръкавичка се промъкна зад гоблена и се спусна надолу по стълбите. След това изчака, сдържайки дъха си и вслушвайки се за предупредителен вик. Нищо не се случи. Той забърза.
Щом достигна мрака в подножието на голямото стълбище, зави надясно, измина няколко крачки и спря. Това, което му се изпречи, не бяха точно коридори, а по-скоро естествени тунели. Дали по-рано не бе дошъл по онзи, точно отдясно? Или беше по другия, който завиваше наблизо? Когато бягаше от килията не бе забелязал, че тук, в съседство, има два…
Отгоре се чу шум. Той избра отвора най-вдясно и се гмурна напред. Беше толкова тъмно, колкото и преди, но след двадесет крачки тунелът правеше остър завой надясно. Не си го спомняше. Ала не можеше да се върне назад, ако някой наистина го гонеше. А и отпред се виждаше мъничка светлинка…
В един алков гореше и пушеше мангал с дървени въглища. Вързоп съчки лежеше на пода близо до него. Крадецът запали огниво от мангала и го задуха, докато се разгоря пламък. Малко след това в ръката му блесна факел. Взе със себе си още няколко съчки и продължи по тунела.
Стигна до разклонение. Левият път изглеждаше малко по-широк, по-приканващ. Тръгна по него. След малко стигна до ново разклонение. Този път зави надясно.
Постепенно забеляза, че пътят се спуска надолу и му се стори, че усеща слабо течение. Последваха нови три разклонения и стигна до декорирана в меден цвят стая. Бе започнал да отбелязва избрания път с въглен близо до дясната стена. Наклонът стана по-стръмен, тунелът зави и се разшири. Все по-малко и по-малко приличаше на коридор.
Когато спря, за да запали следващия факел, той забеляза, че е вървял много по-дълго, отколкото преди. Но все още се страхуваше да се върне натам, откъдето беше дошъл. Още стотина крачки, реши той, няма да навредят.
И когато ги измина, спря пред отвора на голяма, топла пещера. Лъхна го особен мирис — не можеше да го определи. Вдигна факела високо над главата си, но най-далечният край на празното помещение остана скрит в сенките. Още стотина крачки, каза си той…
По-късно, когато вече бе решил да не рискува с по нататъшни дирения, а да следва пътя си и да се възползва от всеки шанс, чу да приижда страшна врява. Осъзнаваше, че не може нито да се остави на милостта на събратята си и да се опита да им обясни в какво положение е попаднал, нито да се скрие и да угаси светлината. Имаше опит със своите събратя — затова се огледа за някоя скрита ниша.
Тази нощ слугите на Рондовал бяха преследвани из разрушения замък и избити до крак. Мор, с помощта на жезъла и волята си, омагьоса драконите и другите страшилища, твърде трудни за убиване, и ги вкара в големите пещери под крепостта. След това потопи всичко живо вътре във вековен сън и запечата пещерите.
Оставаше му най-великата задача и тя — той го знаеше — щеше да бъде меко казано трудна.
ВТОРА ГЛАВА
Мор вървеше по блестящия път. Повърхността постоянно проблясваше от мънички светкавици, но те не го стряскаха. И отдясно, и отляво гледката непрекъснато трептеше — най-различни реалности се появяваха и изчезваха за миг. Точно над главата му бе надвиснала тъмна тишина, изпълнена с неподвижни звезди. В десницата си държеше жезъла, а в свитата си лява ръка — бебето.
От време на време се появяваха разклонения, странични пътища, кръстопътища. Той отмина повечето от тях, като едва ги удостои с поглед. По-късно обаче стигна до едно място, където пътят се раздвояваше, и стъпи върху лявото разклонение. Трепкането на мига се забави.
Продължи да върви, много по-предпазливо, като внимателно се вглеждаше в образите. Най-накрая съсредоточи цялото си внимание върху тези отдясно. След малко спря и се изправи с лице към гледката.