Пол слезе долу и помогна на Нора да скочи. Потупа Лунна птица по врата.
— Благодаря ти.
— А тук как смяташ да подходиш? — попита тя. — По същия начин като…
Едва сега забеляза как Пол върти лявата си ръка — с протегнати и леко присвити два пръста. Доближи я до лицето й и сякаш черна превръзка закри очите й…
Щом тя залитна, Пол я хвана и я отнесе на една полянка под клоните на близките дървета, които я скриваха от птичите погледи.
— Пази я, докато съм вътре — нареди той на Лунна птица. — Ако дойдат от онези, по-добре си кротувай тук, докато не те забележат.
— Мога да ги потроша!
— Да, но няма да има кой да пази Нора. Не. Влез в бой само ако те открият.
Лунна птица изсумтя. Капки слюнка паднаха на земята и започнаха да пушат.
— Добре. Поне ще мога да слушам музиката.
Пол се извърна и се отправи към високата, широка порта. Някъде отвътре се разнесе гъгнене и ръмжене — не можеше да определи дали беше близо или далече. Звукът го обкръжи, завихри се, усили се, стихна.
Коридорът, в който бе влязъл, рязко свърши след няколко крачки. Отдясно имаше нисък тесен отвор. Нишката водеше право през него.
Спря и увеси китарата на гърдите си. Засвири — бавна, подобна на приспивна песен. В китката му туптеше желание да успокои, да омагьоса слушателя. Няколко нишки се приближиха, той ги прихвана с грифа и забеляза как те се обтягат и започват да пулсират в ритъм с музиката.
Без да спира да свири, той бавно се извърна и премина през отвора.
Намери се в сумрачен коридор; над него се виждаше тясна лентичка небе — течеше като син ручей и се разделяше на няколко притока там, където се срещаха различни коридори. Известно време стоя неподвижно като само си подрънкваше и тананикаше — очите му трябваше да свикнат с по-слабата светлина. Осъзна, че гъгненето и подсмърчането са спрели, макар че сега навсякъде около него кънтеше звукът на тежко дишане.
Пристъпи напред, следвайки бледозелената нишка. Зави надясно, после — наляво и веднага — пак наляво. След още две крачки влезе в кръгла стая. По стените и на равни разстояния бяха разположени десет врати — включително и тази, през която току-що беше влязъл.
Нишката го водеше право към вратата вдясно от него, макар че друга нейна част се бе простряла през стаята между две други врати. Реши да пренебрегне това и се отправи надясно.
Следваше редица завои — наляво-надясно, наляво-надясно, после наляво-наляво, надясно-надясно… Накрая му се зави свят. Спря, за да овладее отново мелодията. Тежкото дишане продължаваше да кънти наоколо, изпълваше всички коридори, придружено сега от силна миризма на обор. Мъничко парче облак мина през синята лента над него. Той засвири друга мелодия — отново протяжна, подобна на сън — и продължи.
След известно време влезе в кръгла стая с десет врати и последва нишката през нея. Усети, че е същата, през която бе минал и преди — пукнатините по стените му бяха познати — но нямаше и следа от зелената нишка, минаваща през двете съседни врати отсреща.
После се огледа назад и разбра, че нефритената нишка се свива пред него, когато той тръгне напред или пък някой я събира. И тогава му хрумна, че докато силата на онова, което търсеше, правеше лесно създаването на заклинание, което би го отвело до него, обратният път сигурно щеше да е по-трудничък.
Наведе се и приклекна — таванът тук беше нисък — тъкмо място да те сгащят! — и зави встрани в един тесен коридор. После отново го подхвана нова поредица от завои, повечето — повтарящи себе си.
„Колко ли дълго ще вървя? — зачуди се Пол. — Без съмнение, няма да се наложи да измина цялото това нещо…“
Не след дълго осъзна, че дишането кънтеше по-силно. И не мина много време преди да влезе в дългата стая с нисък таван, където се разхождаше Минотавъра…
Миша ръкавичка отново се наведе напред. В жилището на Марк лампите бяха угаснали преди близо час и все пак от наблюденията си бе научил, че понякога сияещият уред, който заместваше окото му, може да вижда много добре в тъмното. Освен това знаеше колко неуморим е Марк, познаваше склонността му да се разхожда из жилището си, изведнъж да се втурва и да прави изненадващи проверки на своите инсталации и фабрики или в спалните помещения, в лабораториите, в нивите.
„Дали наистина сънят го е надвил? — зачуди се той. — Денят му беше напрегнат. И все пак — тази нервна енергия, която блика в него… Можеше да излезе по всяко време. Ако пак хукнеше да обикаля, щеше да е лесно…“
В различните джобове на наметалото му бяха сгънати повече карти, отколкото всъщност имаше нужда. Там беше и пакетчето със седемте фигурки. Гранатите — те доста го притесняваха, нали беше виждал на какво са способни — висяха от колана му наред с една кама. Носеше вързоп с ядене и един откраднат пистолет.