Отново се облегна в нишата и вдъхна дълбоко хладния, миришещ на пушек нощен въздух. Колкото по-дълго изчакваше, разбира се, толкова по-голям бе рискът да го открие някой гном или машина. Сигурен беше, че си е отбелязал къде се намират всички статични наблюдателни инсталации, но нали имаше и подвижни…
Миша ръкавичка съзнаваше, че не би могъл да проникне в летателната машина без никакъв шум. Дори и Марк да спеше, един звук щеше да е достатъчен, за да го изпрати в небитието.
Погледна звездите. Луната не беше изгряла. Добро време — за кражби. По-лошо — за нечий първи полет. Докосна всяка от гранатите. Провери запасите си. Нямаше намерение да го хващат. Особено след като видя какво направиха с онзи кентавър, дето го докараха преди време. А беше убеден, че горкото добиче дори не разбра какво искат да научат от него.
Търпението за Миша ръкавичка отдавна се бе превърнало в начин на живот. Започна да масажира мускулите си, като от време на време спираше, за да се огледа и ослуша.
Мина повече от час.
Време е, реши той. В търбуха на нощта. Оставаха му двеста крачки. Бавно и сигурно. „О, покровителю на крадците, бъди с мене…“
Време беше да не мисли за нищо, да се превърне в око, да се превърне в ухо, да диша точно както трябва, да усеща трептенията. Люкът би трябвало да бъде от онази страна, която беше срещу вратата на Марк…
Още двадесет крачки… Още десет… Ама какво ли горят в тези фабрики? Така люти на носа…
Обиколи два пъти кораба — търсеше алармени системи. Най-накрая протегна ръка и докосна гладкия, студен корпус…
„А сега, дребосък, вече няма накъде“ — рече си той.
Напипа люка и започна бавно и плавно да го дърпа. Той безшумно се отвори. Миг по-късно беше вътре и оглеждаше тавана — търсеше ръчката, която затваряше люка. Нямаше как да избегне шума при затварянето му. Намери лостчето и го дръпна надолу; люкът аха-аха да се затвори и…
Не!
Вратата на жилището на Марк се отвори с трясък и самият той се появи. Пръстите на Миша ръкавичка напипаха пистолета през плата и бръкнаха във вързопа на седалката до него. Нямаше време да излети, нямаше как да избяга.
И все пак Марк не приближи веднага. Стоеше там, пъхнал палци в колана и се взираше в небето, в покрива. Да не би пък само безсънието да го е извело навън?
Миша ръкавичка осъзна, че е затаил дъх. Бавно издиша и сложи пистолета в скута си. Лявата му ръка бе започнала да трепери — държеше вратата почти затворена срещу напрежението на пружината.
— …и не позволявай на люка да изтрака! — добави той към последната си молитва.
Напипа спусъка и вдигна пистолета. Марк рязко закопча якето си и хлопна вратата зад себе си. Тръгна по терасата.
„Ще го застрелям. Ей сега. Само ако можех да съм сигурен, че ще го улуча! Но никога не съм използвал такова нещо. Ето, ръката ми вече се изпоти. Да имах арбалет, щях да опитам. Ако тази врата беше затворена, а пък стъклото — спуснато… Ако…“
Марк мина на около пет метра, без дори да погледне кораба. Миша ръкавичка, нахлупил ниско качулката си, свит, с изтръпнала ръка, го наблюдаваше как се отдалечава.
Минаха цели десет минути, преди да се осмели да затвори люка и да насочи вниманието си към командното табло…
Пол не позволи на музиката да зазвучи фалшиво. Погледът на човека звяр на няколко пъти се бе спирал върху него, докато бавно се разхождаше напред-назад из залата. Беше висок над два метра, с черни, изкривени рога. В стаята вонеше. Пол се зачуди какви ли са зъбите му — имаше глава на тревопасно, ала онова, което неотдавна бе прочел за него, все още беше свежо в паметта му. Реши, че ще е по-добре да остави този въпрос на магьосниците с по-академични наклонности. Насочи цялото си внимание към свиренето.
Движеха се само ръцете му. Представи си, че привързва нишките, които се протягаха от инструмента, към роговете на звяра. Силата, която се разрастваше в китката му, сякаш изтичаше през върховете на пръстите в китарата през разстоянието, което ги делеше…
— …Почини, си! Такъв изнервен живот като твоя иска малко почивка, малко покой — вплете той в песента. — Не просто сън, а дълбока, отпускаща всички мускули радост на пълната почивка — толкова сладка, че от нея почти боли…
Минотавъра забави крачка и най-накрая се спря до стената. Дори и ужасното му дишане се забави.
— Забрави, забрави този миг! Картините на съня вече танцуват зад клепачите, които ще се затворят. Приближи се до осеяната с облаци граница на земята, където живеят виденията! Те те зоват…