Пол се поколеба само за миг и го последва с усмивка. Дотук с теорията. Прие това за знак, че силите, с които се свързваше и които управляваха неговото особено сетиво, не трябва да бъдат категоризирани по такъв повърхностен начин.
И щом зави за първи път след вратата, хвърли последен поглед през рамо към спящия Минотавър. Видя възела на собственото си заклинание — той се рееше над проснатия силует като огромна жълта пеперуда.
Когато корабът се издигна над най-високата кула и отплава далече от планината Анвил, Миша ръкавичка изпита огромно облекчение. Светлините на града вече едва блещукаха под него и щом го погледна, той се изненада от обзелото го възхищение — гледката бе изумително красива! Извърна очи и насочи кораба към звездите, над черните метални птици, които продължаваха да описват неизменните си кръгове. Досега нямаше признаци, че го преследват. Включи на пределна скорост и не намали, докато планината зад него не се превърна само в смътен силует. После и той избледня и вече само звездите светеха около него.
След това се отпусна, разкопча наметалото си и го метна на облегалката. Въздъхна, разтърка очи и прокара пръсти през косата си. Огромното напрежение започна да се уталожва; обземаше го радост от това, че лети и сам управлява полета.
Скоро… С тази скорост щеше да стигне в Дибна още преди да съмне. Щеше да има достатъчно време да скрие кораба и да влезе в града. За един ден щеше да намери купувач или посредник за фигурките. Няколко дни по-късно сигурно щеше да скрепи сделката. После, с добре натъпкана кесия, щеше да се отдаде на гуляй. А след това щеше да отлети с кораба в някой друг град, където никой нямаше да знае нищо за него. Всъщност май щеше да е по-добре да направи първо това и тогава да гуляе. По-късно щеше да си намери място за живеене. Например, вила с изглед към морето на склона на някой хълм. Готвачка, прислужник, градинар — би било приятно да си има и градинка — и няколко подбрани робини…
Бавно завъртя кормилото надясно. Още, още… Югоизток, юг… Зачуди се защо ли го прави. Дибна не беше нататък. Опита се да спре движението, но ръцете му продължаваха да въртят кормилото. Югозапад… Почти бе завил обратно. Просто трябваше да поправи курса. Само да…
Ръцете отказаха да му се подчинят и да завъртят кормилото обратно. Сякаш някой друг диктуваше действията му. Опита се да се бори, но това не доведе до нищо. Сега го насочваха тъкмо в онази посока, в която никак не му се щеше да отива. И докато гледаше как корабът завива, започна да се движи като сомнамбул, сякаш все повече и повече изтласкваха самия него назад, сякаш…
Като насън. За миг мъничките светлинки по таблото заплуваха пред него и се сплетоха в седем трепкащи форми. Споменът за съня го връхлетя. Имаше чувството, че смехът продължава да кънти отнякъде.
Обзе го силно предчувствие, че току-що е казал „сбогом“ на вилата си.
Първият подтик на Пол, щом излезе от лабиринта, беше да се втурне навън. Вместо това той се спря още на вратата. Нещо — не беше сигурен какво — липсваше. Сякаш за миг пред погледа му се бе мярнала опасност, но за толкова кратък миг, че не бе успял да я различи. Усещаше само присъствието й. Дали нещо бе помръднало?
Зачуди се и погледна към мястото, където бе оставил Лунна птица да пази спящата Нора. Тъкмо това и видя. Стисна жезъла в ръце и се опита да си припомни сложните заклинания, които бе прочел в бащините книги. Всичко изглеждаше съвсем наред и все пак…
Една сянка бавно се плъзна по земята пред него, извивайки се над всяка неравност. И все пак, за него, живял толкова дълго в онзи, другия свят, беше лесно да разпознае очертанията на летяща машина — нещо доста по-едро от черните птици, ако съдеше по звука, който току-що бе нахлул в ушите му.
Беше научил едно съкратено заклинание — опростена версия на пълното заклинание. Сигурно щеше да изисква значителна енергия, но пък сега вече нямаше нужда да работи с тъканта на реалността само с голи ръце…
Издигна жезъла и започна да го размахва около себе си. Захващаше и завихряше големи снопове нишки във всякакви цветове. Докато сянката се приближаваше, кълбото от нишки пред него се разрасна и прие формата на диск. Цветовете изтекоха от него, то се завъртя, разшири се в диаметър и най-накрая се превърна в сияен щит, по-голям от него самия. Предметите зад него се завълнуваха и заплуваха, а жезълът започна тихо и постоянно да вибрира в дланта му:???
Сега! Пристъпи напред, щитът също се дръпна крачка напред. Размерът му изглеждаше достатъчен за целта и той забави въртенето, за да спре разрастването му и да задържи сегашната му големина.