После внимателно постави своя товар на пода, наведе жезъла над люлката, отви омагьосаното дете и го вдигна. Постави го до другото дете и ги загледа. На светлината, идваща от отворената врата, забеляза, че тукашното бебе е с по-бледа кожа от потомъка на Дет, а и косата му бе по-тънка, по-светла. И все пак…
Мор размени дрешките им и уви детето от люлката с одеялото, в което бе донесъл другото бебе. След това положи последния господар на Рондовал в люлката и се взря в него. Пръстът му докосна драконовия белег.
После рязко се извърна, стисна жезъла и вдигна малкия Даниъл Чейн от пода.
Премина по коридора и извика към всекидневната:
— Тръгвам си. Затвори след мене вратата, както си беше — и забрави!
Вече навън, той чу как веригата издрънча и пое по пътя. Звездите надничаха през разкъсаните облаци, а от изток, откъм гърба му, повя леден вятър. Една кола зави иззад ъгъла и го освети с фарове, ала го отмина, без да забави ход.
По тротоара взеха да проблясват искрици, а сградите и от двете му страни сякаш изгубиха плътност, после станаха двуизмерни и затрептяха.
Искрите по настилката ставаха все повече и скоро това вече не бе тротоар — беше се превърнал в широк, сияен път, който се простираше безкраен и пред него, и зад него, с многобройни странични отклонения. Гледката отляво и отдясно се преобрази в мозайка от мънички застинали снимки на безброй времена и места, които проблясваха, засияваха и се свиваха и най-накрая заприличаха на трепкащи ята от странни риби, които го следваха. Над него оставаше ивица тъмно небе без нито едно облаче, от която струеше звездна светлина — негативно небесно отражение на пътя долу. От време на време Мор мяркаше и други фигури по страничните пътища — не всички от тях приличаха на хора — приведени под тежестта на задачи, неразгадаеми, също като неговата.
Щом пое към дома, жезълът му засия, а под петите му заблестя роса от малки светкавици.
ТРЕТА ГЛАВА
Всеки от тези два свята беше мит за другия. Нижеха се дни, месеци…
Когато момчето стана на шест години, забелязаха, че види ли нещо счупено, веднага се опитва да го поправи — и твърде често успява. Мел показа на мъжа си кухненските щипци, които бе поправил.
— Все едно сме ги носили на Винс в ковачницата! — рече тя. — От това момче ще излезе голям калайджия!
Маракас огледа щипците.
— Видя ли как го е направил? — попита той.
— Не, чух го да удря с чука, но много-много не му обърнах внимание. Знаеш, че вечно си играе с разни железца.
Маракас кимна и остави щипците.
— Къде е сега той?
— Долу, при напоителния канал — или поне така си мисля — отвърна тя. — Плацика се там.
— Ще отида да го видя. Ще му кажа, че е добро момче, задето е поправил щипците — той прекоси стаята и вдигна резето.
Навън зави зад ъгъла и тръгна по пътеката, която минаваше покрай огромно дърво и слизаше по склона към полята. В тревата бръмчаха насекоми. Някъде над него чуруликаше птица. Сух ветрец рошеше косата му. Маракас се чувстваше горд заради детето, което бяха взели да отгледат. Момчето беше здраво и силно и — без съмнение — много умно…
— Марк? — извика той, щом стигна до канала.
— Тук съм, татко — чу се слаб гласец някъде отдясно.
Мъжът тръгна нататък.
— Къде си? — попита след малко.
— Тук, долу.
Щом стигна до ръба, той надникна и видя момчето да си играе с нещо. Беше поставило гладък, прав прът точно над повърхността на водата. Всеки от краищата му бе хлабаво закрепен в жлебове сред купчините от камъни, натрупани от двете страни на канала. А към средата на пръта бяха прикрепени редица от квадратни… лопатки — течащата вода ги изтласкваше и те се въртяха ли, въртяха. Някакъв тревожен трепет премина през Маракас — не беше сигурен защо, — но се стопи само след миг; следеше въртящите се витла с очи и постепенно го обзе радост — радваше се на онова, което синът му бе успял да направи.
— Какво е това, Марк? — попита той и приседна на брега.
— Ами нещо като… колело — момчето вдигна очи и се усмихна. — Водата го върти.
— А за какво служи?
— За нищо. Просто се върти.
— Много е хубаво.
— Нали, а?
— Много хубаво си поправил онези щипци — Маракас откъсна една тревичка и я задъвка. — На майка ти много й хареса.
— Беше твърде лесно.
— Ти обичаш да поправяш разни неща, да ги караш отново да заработят, нали?
— Да.
— Мислиш ли, че някой ден ще искаш да си изкарваш прехраната с това?
— Да, май че да.
— Старият Винс смята тия дни да си търси чирак за работилницата. Ако искаш да се изучиш за ковач, да работиш с желязо, мога да говоря с него.