— Трябваше първо да ги довършим… — му казваше Лунна птица.
Нора говореше, докато правеше нещо зад гърба му, но той не можеше да разбере какво.
После очите му се затвориха и всичко изчезна.
Когато светът се завърна, ръката й се притискаше към врата му, придържайки студения компрес. Усети миризма на море. Почувства играещите мускули под люспите, върху които бе прилепил буза. Лунна птица миришеше малко на стара кожа, барут и лимонов сок — изведнъж осъзна той. Нещо в тази мисъл му се стори смешно и той се разкиска.
— Събуди ли се? — попита Нора.
— Да. Сериозно ли е?
— Изглежда, сякаш някой е допрял горещ ръжен до врата ти и го е задържал там.
— Точно така го и усещам. Какво си му сложила отгоре?
— Парцал. Накиснах го във вода.
— Благодаря. Помага.
— Знаеш ли някое лечебно заклинание?
— Май че не, но все ще измисля нещо. Първо обаче ми разкажи какво стана.
— Нещо те удари. Май излезе от онези, пушещите пръчки, които мъжете бяха насочили към нас.
— Да, точно така. Ами онзи трясък? Корабът им избухна ли?
— Не, на него имаше по-големи… неща като онези, с които ни сочеха мъжете. Обърнаха се към нас, после започнаха да пушат и да бумтят. Наоколо ни взеха да избухват някакви странни предмети. След това спряха.
Пол се понадигна и се огледа назад. Когато си въртеше главата, го болеше. Островът вече се губеше в далечината, очертанията му се виждаха смътно като в мъгла. Погледна надолу, към морето и нагоре, към слънцето.
— Лунна птицо, ти добре ли си?
— Да. Ами ти?
— Ще се оправя. Но ние май вървим по-скоро на северозапад, отколкото на югозапад. Но може и да греша. Ти си знаеш.
— Не грешиш.
— Дай да ти завържа компреса.
— Давай.
— Защо? Какво става?
— Онова място, на което сега искаш да отидеш… То е твърде далече оттук, на много дни път.
— Да, знам. Ето защо е важно да следваме начертания от мене маршрут. Ще трябва да спираме за почивка на много острови.
— Не съвсем. Картите за мене имат по-малко значение от онова, което чувствам. Наскоро разбрах, че има по-пряк път.
— Как е възможно? Най-късото разстояние между две точки е… голяма част от окръжност.
— Ще ни отведа там по драконския начин.
— По драконския начин ли? Какво искаш да кажеш?
— И преди съм го правил. Между някои места съществуват специални пътища. Наричаме ги „дупки във въздуха“. Те се движат насам-натам — много бавно. Най-близката до мястото, закъдето си тръгнал сега, е насам.
— Дупки във въздуха ли? Как изглеждат?
— Хич не са удобни. Но пътя го знам.
— Всяко нещо, неудобно за един дракон, може да се окаже фатално за всеки друг…
— Носил съм баща ти през тях.
— Много по-бързо ли се минава оттам?
— Да.
— Добре. Давай! Колко е далече?
— До вечерта можем да стигнем.
— Има ли къде да спрем да се пооправим преди това?
— Да, цели няколко места.
— Бива.
Слънцето висеше пред тях ниско и червено. Отдясно къдрава брегова линия затъмняваше хоризонта като груб удар с четка. Купове и ивици от розови и оранжеви облаци изпълваха небето отляво и отпред. Лунна птица се издигаше нагоре и вятърът ставаше все по-студен след всеки плясък на неговите крила. Пол се втренчи нагоре и разтърка очи — изведнъж зрението му се беше замъглило.
И си остана замъглено. Помръдна с глава — пак нищо, така си остана.
— Лунна птицо?
— Да, приближаваме се. Още малко.
— Трябва ли да правим нещо специално?
— Вкопчете се здраво за мене. Внимавайте за багажа. Ако се пуснете, не мога да ви помогна.
Бръчката в небето се бе разраснала и напомняше на Пол за невидимия щит, както го вижда онзи, когото прикрива. Бяха се издигнали още по-високо. Стигнаха нивото на бръчката и преминаха отвъд нея. Пол погледна надолу и видя, че е сребриста, блестяща и вдлъбната като локва живак. Далечното слънце хвърляше върху и бледи розови отблясъци. Щом се издигнаха над нея, тя придоби още повече плът.