— Защо я отминахме?
— Трябва да се влезе откъм светлата й страна.
— В това ли ще се гмурнем? — възкликна Нора.
— Да.
Пол докосна врата си — болката не беше особено силна. Лечебното заклинание, което бе забъркал, май вече бе започнало да действа — или поне успокоявате болката. Нора стисна рамото му.
— Готова съм.
Той потупа ръката й. Лунна птица застана над кръга и започна да забавя ход.
— Дръж се!
Започнаха да падат. Лунна птица отново запляска с криле. Падаха все по-бързо.
— Не е твърде… — рече си Пол неубедително, докато лъскавото нещо се разрастваше пред тях.
Изведнъж преминаха през него и вече нямаше ни горе, ни долу — имаше само напред. Ляво и дясно не стояха на местата си, а се виеха около пронизана от светлина вихрушка; все по-силно надигащ се писък прониза ушите им. Пол прехапа устна и се прилепи към врата на Лунна птица. Нора го бе прегърнала толкова силно, че го болеше. Опита се да затвори очи, но това влошаваше нещата — така му се зави свят, че едва издържаше. Далече-далече напред сякаш проблясваше светлина. Стомахът му се сви и каквото излезе от него, бе милостиво пометено назад. Лунна птица започна да бълва пламъци, които полетяха около тях като блестящи копия. Воят почти бе преминал в ултразвук. Взреше ли се по-задълго в светлинните петна, те сякаш се превръщаха в гротескни лица със зейнали уста. Единственото неподвижно светлинно петно си беше все така далече.
— Всичките ли кратки пътища са такива? — попита Пол.
— Не, имахме късмет — отвърна Лунна птица. — Има и гадни.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Очите го боляха, а раменете му бяха изтръпнали от дългия полет.
Миша ръкавичка заобиколи прекатурената каменна постройка, не забеляза следи от други посетители и се приготви да се приземи наблизо. Ръцете му обаче рязко подскочиха, завъртяха кормилото и корабът зави над джунглата и увисна над една поляна. Той сниши кораба за приземяване и въздъхна по своя воля, но щом се опита да издекламира някои подбрани изрази от невероятната си колекция ругатни, откри, че собственият му език изобщо не му се подчинява.
— Можете поне да ме оставите да си почина — обърна се той мислено към невидимите си манипулатори. — Каквото и да искате от мене, ще ви го свърша по-добре, ако не съм капнал от умора.
— Извинявай за неудобствата — свързаха се те с него за първи път насам от съня му в планината Анвил. За миг започна да вижда двойно — сякаш върху пейзажа пред него за секунда се наложи образът на мъждукаща свещ, около която мърдаха тъмни сенки. — Ама няма как. През нощта успя да задминеш останалите кораби. Зададохме ти друг курс, а и твоят кораб е по-бърз. Но не си ги изпреварил кой знае колко. Няма време за почивка. Извади широкия плосък нож от ножницата на вратата! Излез навън! Насечи клони и папрат! Скрий кораба!
Почувства се свободен — свободен да се подчини. Не се подчини.
— Ама…
Отново му задърпаха конците. Усети, че става, отваря люка, взема ножа в ръка. На следващите си въпроси не получи никакъв отговор.
Растенията с огромни листа се сечаха много лесно. Не му отне кой знае колко време да скрие малкия кораб. После отвори едно отделение отзад, демонтира го, почисти го и постави допълнителните кубове гориво в съответните камери. Мисълта за това го бе разтревожила отпреди. Нямаше как слънчевите конвертори да свършат цялата работа при завръщането, дори и ръцете му — не по негова воля — да не бяха покрили техните панели с листа.
Щом свърши, постоя известно време неподвижен; вдишваше топлия влажен въздух, вслушваше се в утринните крясъци на яркоцветните папагали и се чудеше дали пък няма да му позволят кратка почивка. Но тъкмо си го помисли и краката му са размърдаха и го понесоха в посока, която предполагаше, че води към каменната постройка с гротескните барелефи. Докато вървеше, размахваше ножа и разчистваше пътя. Само след няколко крачки вече бе потънал в пот. Около него бръмчаха насекоми, а най-подлудяващо от всичко беше, че не можеше да ги разгони.
Най-накрая залитайки стигна до поляната, сред която се извисяваше стъпаловидното здание. От покритите му с лози стени се подаваха каменни зверове и се хилеха насреща му.
— Трябва да си почина — примоли се той. — На сянка. Моля ви!
— Няма никакво време! — дойде отговорът и видението отново проблясна пред очите му. — Трябва да заобиколиш сградата и да влезеш.
Усети, че пак се раздвижва. Искаше му се да изкрещи, но все още беше лишен от дар слово. Вървеше все по-бързо и по-бързо, едва забелязваше къде стъпва, ала кой знае как не се спъна.