Едва-едва открехна клепачи и бавно заизвръща глава. Потръпна — съвсем леко, но това беше достатъчно. Изобщо не беше очаквал да види кентавър.
— А-ха! Събудил си се! — извика получовекът-полукон, който очевидно го наблюдаваше.
Човешкият торс с добре развити мускули се извисяваше над дорестото конско тяло. Дългата черна коса беше прибрана — откриваше тъмнооко, мъжествено лице с тежки черти — и беше завързана на тила в прическа, която — Пол едва не се изкикоти — някога познаваше като конска опашка.
— Буден съм — призна си той и се опита да седне.
Успя да го направи на втория път. Забеляза лежащия наблизо все още в безсъзнание Миша ръкавичка — на около четири метра от тях, под едно голямо дърво. Калъфът с китарата му, на пръв поглед невредим, беше облегнат на ствола на дървото. Навсякъде бяха пръснати отломки от катастрофата, а когато погледна нагоре, видя и кораба — висеше сред клоните като гигантски смачкан плод.
— Защо сте ни вързали? Нищо не сме ви направили! — заговори той.
— Ха! — изсумтя кентавърът и подрипна. — Вие убийството за нищо ли го имате?
— В този случай да — отвърна Пол, — защото и представа си нямам за какво ми говориш.
Кентавърът се приближи — като че ли се готвеше да го удари. Пол видя, че зад него Миша ръкавичка се размърда. Май наоколо нямаше други кентаври, макар че цялата земя беше покрита със следи от копита.
— Не е ли възможно да сте сбъркали? — продължи Пол. — Не съм чувал за никаква смърт насам… Освен ако някое парче от нашия кораб не е паднало върху някого…
— Лъжец! — кресна кентавърът, наведе се напред и се вторачи свирепо в очите му. — Дойдохте тук с вашите кораби, убихте мои хора! — той посочи разбития кораб сред клоните. — Дори отвлякохте един от тях! Отричаш ли го?
Копитата се стрелкаха и танцуваха в твърде опасна близост до него. Пол поклати глава.
— Да, отричам — той също се взря в очите на кентавъра. — Но бях искал да узная повече за онова, което е станало, щом мене ме обвиняват за това.
Кентавърът се обърна, отскочи и изрита кал в лицето му. Пол пак поклати глава — беше започнала да го боли още повече — и автоматично повика лечебните нишки да се увият около нея, както бе направил с раната на врата. Те се прилепиха към челото му и донякъде уталожиха болката. После се сети за китката, но тя бе отчасти изтръпнала от натиска на ремъка. Почуди се дали би могъл да подрежда нишките в по-сложни фигури, без да вижда какво точно прави или съществува и друг начин да се справи с онзи, който го беше пленил.
— Другите отидоха да доведат воин, който да реши какво да правим с вас — рече кентавърът. — Тя може би ще поиска да говори за тези неща. Аз не желая. Няма да се забавят много. Мисля, че вече ги чувам да се приближават.
Пол се заслуша, ала не чу нищо. До него кацна една пурпурна нишка. Далечният й край минаваше над рамото на кентавъра. Нареди й да се прилепи към пръстите му. Тя мина край него и почти веднага усети боцкане в лявата си ръка. Пръстите му се огънаха. Завладя го познатото чувство за сила.
— Погледни ме — каза той.
Кентавърът се извърна.
— Какво искаш?
Пол срещна погледа му. Усети как силата се раздвижва в лявата му ръка.
— Толкова си изморен, че почти заспиваш прав — каза той. — Сега вече спиш, но не си прави труда да си затваряш очите. Чуваш само моя глас.
Погледът на кентавъра стана отнесен. Дишането му се забави. Започна да се клати.
— Но когато ти кажа, можеш да се движиш наоколо, все едно, че си буден. Ръцете ми са вързани по погрешка. Ела тук и ги освободи.
Изправи се на крака и се обърна. Кентавърът се приближи отзад и започна да развързва възлите. Пол си спомни, че бе забелязал у кентавъра нож.
— Срежи ремъците! — заповяда той, — Бързо!
Миг по-късно вече разтриваше китките си.
— Дай ми ножа си!
Взе го, приближи се до лежащия под дървото Миша ръкавичка и го огледа.
— Ранен ли си?
— Навсякъде ме боли. Но преди катастрофата се чувствах точно по същия начин. Според мене, няма нищо счупено.
Миша ръкавичка се изправи и се обърна, вдигнал ръце. Пол разряза ремъците.
— Сигурно тези в замъка са хора на Марк. Никой друг няма такива оръжия… Ох, ох!
До ушите им достигна тропотът на копита.
— Ще бягаме ли? — попита Миша ръкавичка.
— Не. Много е късно. Ще ни хванат. Ще изчакаме тук и ще видим какво ще стане.
Пол затъкна ножа в колана си и се обърна с лице към гората. Изпрати мислена заповед на кентавъра и той се дръпна вдясно.