Не след дълго се появиха силуети — четири мъжки кентавъра, водени от една по-стара женска. Тя спря на около десет метра от Пол и го огледа.
— Казаха ми, че си вързан.
— Бях.
Тя пристъпи напред. Пол трепна — забелязал беше, че държи жезъла му. Тя го вдигна и го насочи към него. Видя как към него полита сноп нишки. Издаде мислена заповед и кентавърът, който бе подчинил, застана помежду им. Но към него заприиждаха нови заклинания и той също събра свой сноп нишки.
Очите на женския кентавър се разшириха.
— Какво си му направил?
— Върни ми жезъла и ще поговорим!
С ъгълчето на окото си Пол забеляза, че Миша ръкавичка отстъпва встрани.
— Откъде го имаш? — попита тя.
— Възстанових го парче по парче от върховете на Триъгълника на Инт.
— Само магьосник е способен на това.
— Забелязала си.
— И аз имам известни познания в Изкуството, макар че само средната част на този жезъл ми откликва. Моята магия е магията на Земята — тя посочи нагоре. — Защо тогава пътуваш с онова нещо?
— Драконът ми беше зает. Този кораб откраднах от моя враг, Марк Мараксон, който има много такива на мястото, където живее — на върха на планината Анвил. Може би сте виждали в небето неговите черни птици, които не са от плът.
— Знам кой е той; и птиците съм виждала. Няколко от моите хора бяха убити, други — ранени от хора, които долетяха тук в кораби като твоя, но по-големи.
Нишките се събраха в ръцете му и Пол усети как силата пулсира в китката му. И все пак, не му се щеше да застава срещу някого, който може да използва дори и само средната част на жезъла.
— Дребосъци, осмелявам се да кажа — отвърна той, — защото такава е расата, която му служи. Аз нито някога съм причинявал зло на кентавър, нито имам такова желание. Ако сега ме принудиш да се бия, ще ми е за първи път.
— Сунфа, ела тук — рече тя.
Един по-дребен мъжкар от онези отзад се размърда и пристъпи към нея. Дълбока рана прекосяваше лявото му рамо, няколко зъба му бяха избити. — Беше ли някой от тези мъже сред онези, които са ви нападнали онзи ден?
Той поклати глава.
— Не, Стел. Нито единият, нито другият.
Тя рязко вирна брадичка.
— Сега знаеш името ми… Така че знай също и това, че аз бях във войската, която връхлетя върху Рондовал в онзи ден, когато този жезъл бе изтръгнат от ръцете на Дет Морсън!
Пол вдигна десница. Ръкавът му се запретна и драконовият белег се разкри.
— Аз съм Пол Детсон — каза той. — Чувал съм историите за баща си. Но още като дете съм бил отведен от тази земя. Отгледаха ме на друго място. Никога не съм познавал баща си. Що се отнася до мене, миналото е мъртво. Съвсем неотдавна се завърнах тук. Този жезъл ми е нужен, за да вдигна силите на Рондовал срещу тези от планината Анвил. Ще ми го върнеш ли?
— Тази вест в много отношения е дори още по-тревожна от онова, което мислехме за тебе — отвърна тя. — За момента е добре, че нашият враг е и твой. Но да видим отново ордите, спящи под Рондовал, да се надигат… Тази мисъл ни плаши, особено онези от нас, които са били живи и по времето на баща ти. Така че ми кажи: какво ми предлагаш да правим, след като свърши битката?
Пол се разсмя.
— Ти вече си решила, че аз ще победя и ще остана жив. Е, добре… По-голямата част от моята войска ще приспя отново. Бих искал да бъда оставен на мира и да продължа да чета и да се уча. Бих бил щастлив да върна услугата и да оставя всички, живеещи в съседство, да правят каквото си искат. След известно време сигурно ще тръгна на път, знам ли… Тъмните страни на Изкуството не ме привличат. Нямам никакво желание да покорявам каквото и да било, а пък от идеята да управлявам когото и да било, да ти кажа, ми дреме на задника.
— Похвални намерения — рече тя. — И на мене много ми се иска да ти вярвам. Всъщност, много е вероятно да казваш истината. Но дори и да приемем, че е така, хората се променят… Много бих искала да те видя как се справяш с хората, които си мислят, че могат да излизат на лов за кентаври, когато им щукне. Но бих искала и да ми гарантираш по някакъв начин, че това няма да ти хрумне някой ден и на тебе.
— Мога да ти дам само честната си дума. Приеми я или я отхвърли.
— Но ти можеш да ми дадеш и повече… А на свой ред и на тебе може да ти стане по-лесно.
— Какво имаш предвид?
— Да се закълнеш в приятелство с нас над жезъла си.
— Приятелството е нещо доста по-голямо от ненападението — отговори той. — То е нещо двустранно.
— Бих желала и аз да ти се закълна със същата клетва.
— От свое име или от името на всички кентаври?
— От името на всички нас.
— Можеш ли да говориш и от тяхно име?