— Да.
— Добре. Тогава, щом искаш, ще ти се закълна.
Пол се огледа за Миша ръкавичка, който тъкмо щеше да се шмугне сред дърветата.
— Стой си там — извика той. — Няма страшно!
— Засега — отвърна крадецът, ала се върна.
Пол заобиколи неподвижния кентавър, застанал между него и Стел и го освободи от заклинанието с рязък замах. Онзи се дръпна назад, погледът му се застрелка насам-натам. Стел побърза да го успокои.
— Кажи ми думите на клетвата — каза Пол и застана пред нея.
— Постави длан върху средната част на жезъла и повтаряй след мене.
Пол кимна и се подчини.
Щом тя започна да изрежда думите, около тях се увиха снопове черни нишки. Усети как вътре в тях се надига смътна, заплашителна сила. Когато свършиха, възлите се разплетоха и нишките се отдръпнаха като тъмни облачета. Една се зарея зад Стел. Усети и зад себе си подобно присъствие.
— Вземи — тя му подаде жезъла. — Ако някой от нас предаде другия, знай, че е обречен.
Стиснаха си ръцете.
— Значи, вече няма проблеми — усмихна се Пол. — Хубаво е човек да има приятели. Бих искал да остана и да ви погостувам, но сега имам да събуждам страшилища. Надявам се, че ще се върна.
Той се обърна и вдигна калъфа на китарата си.
— Оръжие? — попита го Стел.
— Не, музикален инструмент. Може би някой ден ще мога да ви посвиря.
— Наистина ли сега отиваш в Рондовал?
— Длъжен съм.
— Дай ми време да събера войските си и ще прогоня враговете ти. Щом сме съюзници, тази битка е и наша.
— Не е необходимо — отвърна Пол. — Те са горе, в замъка. А аз трябва да отида под него. Лунна птица — моят дракон — ми показа един тунел, по който се стига там. Ще мина оттам и ще прецакам онези копелета. В момента изобщо няма нужда да се захващаме с тях.
— Къде е входът за тунела?
— Надолу по хълма, на север. Ще се наложи да се покатеря малко, но не виждам никакви истински трудности.
— …Освен ако твоите врагове не те забележат и не хукнат да те преследват с летящите кораби.
Той сви рамене.
— Такава възможност винаги съществува.
— Тогава аз ще събера малка войска и ще ги нападна от юг, за да им отвлека вниманието. Двама от моите хора ще отнесат тебе и приятеля ти до северния склон.
— Врагът има пушки. Те убиват от разстояние.
— Стрелите също. Няма да поемаме ненужни рискове. Сега ще изпратя вестоносци да съобщят на останалите да се въоръжат и да ги доведат тук. А докато чакаме, ми се иска да те послушам как свириш.
— Добре. И на мене ми се свири — каза Пол. — Я да се настаним по-удобно.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Била си с него! — обърна се Марк към Нора. Двамата се бяха облегнали върху парапета в градината на покрива. — И сега след като жезълът е вече у него, каква е силата му?
— Не зная — отвърна тя, загледана в цветята. — Наистина не зная. Не съм сигурна дори дали самият той я познава достатъчно. Или пък просто си е мълчал.
— Е, мисля, че той вече може и да е мъртъв. От друга страна, нямам представа как така е преминал толкова бързо през океана. Има нещо в тази работа. До едно време беше в моя кораб… а той бе свален край Рондовал. И все пак… Да предположим — само да предположим — че е още жив. Как ще ме нападне? С какви войски?
Тя поклати глава и го погледна. Лещата му беше бледосиня — той се усмихваше.
— Не мога да ти кажа, Марк — отвърна тя. — Пък и да можех…
— Не би ми казала? За това сам се сетих. Не ти отне много време, а? Да се влюбиш в този наперен чужденец с хубавичката история?
— Наистина си вярваш, нали?
— А какво да си мисля? Познаваме се кажи-речи от цял живот! Мислех си, че сме, така де, сгодени… А после, буквално за една нощ, ти се влюбваш в този непознат!
— Не съм влюбена в Пол — тя рязко се изправи. — О, това много лесно можеше да се случи. Той е бърз, силен, умен, привлекателен… Но аз всъщност почти не го познавам — въпреки всичко, през което минахме заедно. От друга страна, мислех си, че тебе те познавам много добре, а сега виждам по отношение на колко много неща съм грешила. Ако по-скоро искаш да ти отговоря честно, а не да ти редя сладки приказки, в момента аз не съм влюбена в никого!
— Но някога беше влюбена в мене?
— Поне така си мислех.
Той удари с юмрук по парапета.
— Заради лещата е, нали?! Заради това проклето гадно изкуствено око!
— Не ставай глупав. Изобщо не говорех за това, кой как изглежда. Говорех за онова, което правиш! Ти винаги си бил различен от другите. Механичните неща винаги са ти идвали отръки. Това само по себе си далеч не е лошо, но онова, което правиш, което смяташ да направиш с твоите знания и техники, това е…
— Не започвай пак.