Марк отново се усмихна.
— Говори!
— Разбира се, ще правиш истински неща, неща, които вършат работа — Маракас посочи колелото. — Не играчки.
— Това не е играчка! — Марк се обърна и погледна творението си.
— Току-що ми каза, че за нищо не служи.
— Но мисля, че може да послужи за нещо. Трябва само да се сетя за какво и как.
Маракас се засмя, изправи се и се протегна. Подхвърли стръкчето трева във водата и се загледа как колелото го разкъсва.
— Когато се сетиш, кажи ми, моля те!
Той се обърна и тръгна по пътеката.
— Ще ти кажа — отвърна тихо Марк, все още загледан във въртящите се лопати.
Когато Дан Чейн беше на шест години, веднъж влезе в кабинета на баща си, за да огледа пак онази смешна машина, на която работеше татко. Може би този път…
— Дан! Махай се оттук! — изрева Майкъл Чейн, без изобщо да извърне масивното си тяло от статива.
Мъничката изправена фигурка на екрана се бе превърнала в линия, която се огъваше ту нагоре, ту надолу. Пръстите на Майкъл пробягаха по клавиатурата — опитваше се да я нагласи.
— Глория! Ела го прибери! Пак същото!
— Татко — започна Дан. — Аз без да искам…
Мъжът се извърна и го изгледа на кръв.
— Казах ти да не влизаш тук, когато работя!
— Знам. Но си помислих, че може би този път…
— Помислил си бил! Представете си! Време е вече да започнеш да ни слушаш!
— Изви…
Майкъл Чейн се надигна от табуретката и момчето заотстъпва назад. После чу стъпките на майка си зад гърба си. Обърна се и я прегърна.
— Извинявай! — довърши то.
— Пак ли? — Глория погледна съпруга си над главицата на момчето.
— Пак — отвърна Майкъл. — Ама че кутсуз е това хлапе!
Бурканът с моливите върху малката масичка до статива започна да трака. Майкъл се обърна и се втренчи в него като омагьосан. Бурканът се наклони, падна настрани и се търкулна към ръба на масата.
Майкъл се метна напред, но бурканът се претърколи през ръба и тупна на пода, преди той да успее да го хване. Изправи се, ругаейки, и фрасна главата си о най-близкия ъгъл.
— Махни го оттук! — изрева мъжът. — Това хлапе сигурно си отглежда полтъргайст!
— Ела — Глория изведе момченцето. — Знаем, че го правиш, без да искаш…
Прозорецът се отвори с трясък. Хартии се завихриха във въздуха. Иззад стената нещо затрака. Една книга падна от полицата.
— …Просто понякога става така — довърши тя и те излязоха от стаята.
Майкъл въздъхна, събра нещата си, стана и затвори прозореца. Когато се върна при машината си, тя работеше нормално. Изгледа я ядосано. Не обичаше неща, които не можеше да проумее. Да не би да беше някакъв вълнов феномен, предизвикан от детето, който се усилваше, ако момчето се разстрои? Беше се опитвал на няколко пъти да установи някакви вълни, използвайки най-различни уреди. Винаги без успех. А самите уреди обикновено…
— Е, видя ли какво направи. Той плаче, а пък всичко тук е с краката нагоре — Глория бе влязла отново в стаята. — Ако се държиш малко по-внимателно с него, когато това започне, сигурно няма да се стига чак дотук. Аз обикновено го предотвратявам просто като се държа мило с него.
— На първо място — обади се най-сетне Майкъл, — не съм сигурен, че вярвам в паранормалното. На второ, това винаги идва така изведнъж!
Тя се засмя. Той също.
— Е, така си е — каза най-накрая. — Според мене, май е най-добре да отида при него. Знам, че той не е виновен. Не искам да е тъжен…
Беше тръгнал към вратата, ала спря.
— Все още се чудя…
— Знам.
— Сигурен съм, че нашето дете нямаше такъв смешен белег на китката.
— Не започвай пак, моля те! Току те прихваща!
— Права си.
Той излезе от кабинета си и тръгна към стаята на Дан. Щом се приближи, чу тихи звуци на китара. До мажор, после сол… Невероятно — колко бързо се бе научил да се справя с големия инструмент на неговите години… И странно освен това. И в двете семейства никога у никого не се бяха проявявали музикални наклонности.
Почука тихо на вратата. Дрънкането спря.
— Да?
— Може ли да вляза?
— А-ха…
Той бутна вратата и влезе. Дан се бе проснал на леглото. Инструментът не се виждаше никакъв. Сигурно беше под леглото.
— Хубаво беше — обади се Майкъл. — Коя мелодия свиреше?
— Просто си дрънках. Не знам.
— Защо спря?
— На тебе не ти харесва.
— Никога не съм казвал такова нещо.
— Личи ти.
Майкъл седна до момчето и стисна рамото му.
— Е, не си прав — рече той. — Всеки си има нещо, което обича да прави. За мене това е работата ми — после, след известна пауза, продължи: — Уплаши ме, Дан. Не знам защо става така, но понякога машините пощуряват, щом ги доближиш — а нещата, които не разбирам, ме плашат. Но, всъщност, не ти се ядосвам. Просто изглеждам ядосан, когато се стресна.