Той извади инструмента от калъфа и го настрои. После засвири.
Една от фалшивите пеперуди премина твърде близо, залитна и падна на земята. Той спря да свири и се наведе да я разгледа. Някаква жена премина и подхвърли монета до краката му. Той се изправи и прокара пръсти през косата си, проследявайки жената с поглед. Разбърканата сребърнобяла ивица, която преминаваше през черната му чорлава коса отчелото до тила, отново застана на мястото си.
Облегна китарата на бедрото си, удари един акорд и започна да свири сложен етюд за дясната ръка, който упражняваше напоследък. Тъмен силует — истинска птица — изведнъж се сниши и заподскача край него. Щом я видя, Дан почти спря да свири и подхвана нещо просто — за да може да следи птицата по-внимателно.
Понякога нощем свиреше на покрива, където гнездяха птици — под звездите, блещукащи едва-едва през мъглата. Чуваше ги как цвъртят и шумолят край него. Но в парковете рядко виждаше птици — може би се дължеше на аерозолите — и затова сега, сякаш леко омагьосан, гледаше как тази се приближава към повредената пеперуда и я грабва в човката си.
Миг по-късно я изплю, килна глава настрани, клъвна я и подскочи назад. Не след дълго отново хвръкна и се изгуби.
Дан отново засвири, а след малко и запя въпреки градския шум. Слънцето сияеше в червено над главата му. Един пияница, проснал се под холограмите, тихо хленчеше насън. Паркът трепереше на равни интервали — когато преминаваха подземните влакове. След няколко фалшиви тона Дан осъзна, че гласът му се променя.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Марк Мараксон — висок вече метър и осемдесет и два, но продължаващ да расте, с мускули, яки като на истински ковач — обърса ръце о престилката, отметна непокорния червен кичур от челото си и се качи в машината.
Провери отново горивната камера, нагласи котела за последно и седна пред кормилния механизъм. Отпусна спирачката и със свиркане и трясък подкара колата. Изкара я от скрития навес и пое към шосето по пътеката, която сам бе изравнил.
Птици, зайци и катерички се разбягваха пред колелата. Той се усмихна на силата, която държеше в ръцете си. Взе рязък завой — наслаждаваща се как колата отговаря на командите му. Това бе шестото изпитание на неговата самодвижеща се каруца и му се струваше, че този път всичко работи съвършено. Първите пет излизания бяха тайни. Но сега…
Той се засмя на глас. Да, сега беше времето да смае селяните, да им покаже какво може да се направи с мислене и изобретателност. Провери скалата за налягане. Чудесно…
Навън бе прекрасна утрин за подобна експедиция — слънцето грееше, подухваше лек бриз, навсякъде цъфтяха пролетни цветя… Сърцето му подскачаше, винаги щом коравата дървена седалка удареше гърба му, а в главата му танцуваше мисълта за ресорна система. Наистина, днес беше ден за велики начинания.
Продължи да пухти напред — от време на време подхвърляше по нещо в огъня и се опитваше да си представи физиономиите на хората, когато за първи път видят неговата машина. Посред една далечна нива някакъв фермер пусна плуга и се зазяпа към нея, ала се намираше твърде далече, за да види реакцията му. Изведнъж му се прищя да бе инсталирал и някаква свирка или камбанка.
Щом приближи селото, дръпна спирачката и забави ход. Смяташе да спре точно в центъра, да се изправи на седалката и да каже няколко думи. Ето как щеше да започне: „Отървете се от конете си. Изгрява нова зора…“
От близката нива се разнесоха викове на деца. Скоро те вече тичаха край него и крещяха. Питаха го за какво ли не. Опитваше се да им отговаря, но шумотевицата на машината го заглушаваше.
Зави по единствената улица, която преминаваше през цялото село и забави още повече ход. Един кон се изправи на задни крака и се втурна между две къщи, влачейки след себе си двуколка. Хората побягваха, тръшкаха се врати. Кучетата ръмжаха, лаеха и се дърпаха. Децата продължаваха да търчат след него.
Щом стигна центъра на селото, Марк дръпна докрай спирачката, спря и се огледа.
— Може ли да се повозим? — викнаха децата.
— Може би по-късно — отвърна той и се обърна, за да провери дали всичко е що-годе наред.
Вратите започнаха да се открехват. Хората наизлязоха от къщите и оборите и се втренчиха в него. Физиономиите им изобщо не бяха като онези, които си бе представял. Някои гледаха тъпо, други — уплашено, а неколцина — гневно.
— Какво е това? — извика един мъж през улицата.
— Парна каруца — викна той в отговор. — Тя…