— Вълнува се за мен.
— Аз също.
— Радвам се, че подкрепяш решението ми.
— Имам нещо за теб. Изненада. Пазех го в тайна от известно време, защото изчаквах да вземеш решение. Искам да ти го покажа.
Долови задоволството в гласа му и се убеди, че няма търпение да й поднесе изненадата си. Но не желаеше компания. Опитвайки се да бъде тактична, каза:
— Джем, зная, че крояхме планове да се срещнем тази вечер, но какво ще кажеш да отложим?
— Какво има? Не се ли чувстваш добре?
— Напротив. Просто съм уморена. Беше… много емоционално преживяване. По-силно, отколкото предполагах. Едва днес осъзнах с колко дълбоки чувства е свързано.
— В какъв смисъл? Разстрои ли се? Плака ли?
— Нищо така изразително. Трудно е да обясня.
— Убеждаваше ме, че е само клинична процедура.
— Така беше.
— Тогава не разбирам защо е било толкова… как го нарече, емоционално преживяване?
Джем подлагаше всичко на анализ. Точно тази вечер въпросите му я отегчаваха. Опита се да скрие раздразнението си и отвърна:
— Просто изпитвам нужда да остана сама за известно време. Да обмисля нещата. Не бихме ли могли да отложим?
— Бихме могли, разбира се. — Но тонът му издаде, че се чувства засегнат. — Предположих, че в съдбовна вечер като тази ще се нуждаеш от подкрепата на любящ човек. Явно съм се лъгал.
Веднага съжали, че е помрачила настроението му. Нима не бе по-разумно да се съгласи Джем да дойде и да поднесе подаръка си? Би й коствало далеч по-малко стрес.
Но преди отново да го покани, той каза троснато:
— Ще се чуем отново, Джилиън.
След това затвори.
Трета глава
— Мис Лойд, оставих колата ви ето там, за да не чакате дълго да се измъкнете.
Веднага щом Чийф и Мелина излязоха от хотела след банкета, пред тях се появи помощникът от паркинга и посочи нейния „Лексъс“, паркиран наблизо. Двигателят бе включен и Чийф бе доволен, че климатикът работи. Беше астрономическа есен, но календарът не бе в синхрон с температурата на тялото му. Задушаваше се в официалния костюм.
Банкетът бе продължил твърде дълго. Всеки от записалите се за изказвания бе говорил повече от предварително определеното време. Докато дойде ред на Чийф да благодари за оказаната чест, самият той се почувства отегчен. Радваше се, че най-сетне си тръгва и бе благодарен на момчето, че се е погрижило с Мелина да избегнат нова среща с тълпата почитатели, които излязоха след тях.
Докато вървяха към колата, развълнуваният младеж попита:
— Как е в Космоса, полковник Харт?
Получи стандартния кратък отговор:
— Като извън този свят.
— Навярно е било вълнуващо.
— Беше.
Чийф добави петдоларова банкнота към тази, която бе подала Мелина.
— Благодаря, сър. Всичко хубаво.
Докато закопчаваха коланите си, Мелина му направи комплимент за речта.
— Представихте се блестящо. Когато напуснете космическата програма, бихте могли да започнете нова кариера като обществен говорител.
— Както много бивши астронавти.
— Някакви намерения в тази насока?
— Обмислям няколко възможности.
— Например?
Той разкопча сакото си.
— Може ли да поговорим за нещо друго?
Изгледа го смутено и прочувствено каза:
— Искрено съжалявам. Не исках да любопитствам.
— Не се безпокой, просто…
— Всъщност не е задължително да разговаряме. Ако желаете, отпуснете глава, затворете очи и си починете. Трябваше да предположа, че сте уморен. Вероятно последното, което бихте искали сега, е да говорите.
— Мелина. — Чийф протегна ръка и докосна рамото й, за да престане с извиненията. — Не съм уморен. Бих се радвал да поговорим. Но не за мен, съгласна ли си? Омръзна ми да говоря за себе си. Нека изберем друга тема?
— Добре. Каква да бъде?
— Секс.
— Добре — спокойно отвърна тя. — Искаш ли да споделя мнението си?
— Ако обичаш.
— Е, първо, смятам, че всеки трябва да го прави.
Той се усмихна широко:
— Доста си дръзка.
— Казвали са ми го. Понякога за мой ужас.
— Имаш ли нещо против да сваля сакото?
— Не.
Съблече официалния смокинг и го метна на задната седалка, а после разхлаби папийонката и разкопча яката на ризата си.
— Сега е много по-добре!
— Нещо за пиене? — предложи тя.
— Един силен бърбън?
— Имах предвид диетична кола или минерална вода.
— Бих пийнал, което и да е от двете.
— С бърбъна — добавиха двамата в един глас и едновременно се засмяха.
Когато смехът отшумя, той я погледна сериозно право в очите:
— Очаква ли те някой у дома?
Не разбра веднага смисъла на въпроса му. Едва когато спря на знак „стоп“, извърна глава. Погледът му срещна този на две сиви очи, които се оказаха най-красивата й черта. Бяха великолепни.