— Господи, надявам се да е така! — Въпреки че знаеше колко важен е този експеримент за Джилиън, Мелина бе изненадана от вълнението, с което говореше близначката й. — Силно желая да имам дете, но… ако това дете не ме иска?
— Моля?
— Ако майчинският ми инстинкт се окаже заблуда и не съм добра майка?
— Това е невъзможно.
— Казваш го, защото знаеш, че бих искала да го чуя, Мелина.
— Помниш ли някога да съм говорила празни приказки? Казвам го, защото е вярно. Ще бъдеш идеална майка.
— Искам да бъда.
Изражението и тонът на Джилиън издадоха решителност. Никоя от двете не плачеше често, а сега Джилиън сякаш едва сдържаше сълзите си, което или се дължеше на хормоналното й състояние, или бе още едно доказателство за силата на чувствата й.
Тя каза:
— Това е най-важното от всички решения, които съм вземала и ще взема в живота си. Не искам да се проваля в нещо, което е толкова важно за мен. Просто не бих го понесла.
— Няма да се случи — увери я Мелина.
— Искам бебето ми да се чувства толкова щастливо с мен, колкото аз с него. Или с нея.
— Ще бъде най-глезеното хлапе на света. Иска ми се да бях така убедена във всичко. Ще се справиш невероятно добре като родител, Джилиън. Така че избий си от главата мисълта за провал. Забрави я. Погреби я. Това няма да се случи.
Искреното одобрение, с което сестра й приемаше решението, накара Джилиън да се усмихне с облекчение. Примигна и преглътна непролятите сълзи.
— Добре. Обещавам, че съмненията ми ще бъдат забравени и погребани.
— Е, слава богу, че се разбрахме по този въпрос. Мелина отново вдигна чашата си за тост.
— За теб и за съвременната медицинска наука! Дано микроскопичните попови лъжички свършат работата си!
Чашите им се докоснаха със звън. Джилиън каза:
— Вероятността за успех, дори когато всички системи функционират безупречно, както в моя случай, е едва двайсет и пет процента. Може би ще бъдат нужни няколко опита.
— Мама казваше друго, когато започнахме да излизаме с момчета.
Засмяха се при спомена за трогателната стеснителност на майка си, когато разговаряше с тях за секса и ги предупреждаваше за потенциалните рискове.
— Помниш ли онази лекция? Не знаех, че съществуват толкова много евфемизми за частите на тялото и сношението! — възкликна Мелина. — Но ясното и недвусмислено послание беше, че е достатъчен само един път, за да се направи бебе.
— Ще видим. Докторът ме увери, че тези приятели са добри плувци.
— Наистина ли ги нарече „плувци“?
— Кълна се.
Засмяха се като тийнейджърки на мръсен виц. Най-сетне Мелина махна на сервитьора да отнесе празните чинии и поръча кафе.
— Какво знаеш за донора?
— Той е просто номер, избран от списък, подобен на каталог. От всички кандидати този най-добре отговаряше на предпочитанията ми.
— Цвят на косите и очите. Телосложение.
— Всичко това, плюс интереси, произход и коефициент на интелигентност.
— Значи просто си поръчала номер от някакъв каталог? — вяло попита Мелина.
— Беше научен експеримент.
— Биологически. Човешката репродуктивност, сведена до проста клинична манипулация.
— Точно така.
— Но…
Джилиън се усмихна, осъзнавайки, че не ще успее да заблуди сестра си. Не можеха дълго да крият мислите си една от друга.
— Все пак аз съм човешко същество и тялото ми не е лабораторен уред. Не мога да бъда напълно безразлична, както би трябвало. — Загледа се в пространството и тихо каза: — С помощта на някакъв непознат се надявам да създам нов човек. Дете. Нова личност. Душа. Това е нещо важно. Естествено интересувам се кой е донорът и как изглежда.
— Не е възможно да не се питаш. Но имаш ли някаква представа?
— Никаква. Навярно е студент по медицина, който е имал нужда от малко джобни.
— И обича да се самозадоволява. Както всички мъже, нали?
Мелина намигна на мъжа, който седеше на съседната маса. Той отвърна, поласкан от закачката й.
Джилиън забеляза това и укорително прошепна:
— Дръж се прилично.
— Той не чу какво казах.
И в това отношение бяха различни. Мелина изразяваше гласно всяка своя мисъл, докато Джилиън бе по-дискретна. Мелина казваше и вършете неща, които хрумваха и на Джилиън, но тя често не дръзваше да ги изрече или стори. Имаха еднакви импулсивни желания, но Мелина ги осъществяваше. Винаги се втурваше с главата напред, докато Джилиън заставаше на ръба на трамплина и се повдигаше на пръсти, преди да се гмурне. Мелина се възхищаваше на благоразумието на сестра си, а Джилиън признаваше, че завижда на Мелина за смелостта й.
Мелина остави господина от съседната маса да мисли каквото желае и попита Джилиън кога ще разбере дали изкуственото оплождане е успешно.