— Знаеш къде се намира „Адолфъс“, нали?
— Забрави, Мелина! — каза Джилиън, произнасяйки отчетливо всяка сричка.
— Ще отседне в „Меншън“. Трябва да го вземеш оттам и да го заведеш до центъра със…
— Не ме слушаш.
— Не приемам глупави възражения. Не си посочила дори една разумна причина да не отидеш.
— Какво ще кажеш за тази: вече не сме деца. Възрастните не си играят на такива игри.
— Никой не би забелязал размяната.
— Разбира се, но въпросът не е в това.
— Защо?
— Защото е лудост.
— Полковник Харт не ме познава, откакто свят светува. Какъв е проблемът?
Джилиън продължи да отхвърля доводите й:
— Имам своя работа! На път съм да подпиша договор с прочута рекламна агенция за нова сграда на стойност три милиона. Имам среща с тях днес следобед, за да уточним клаузите с продавача. Освен всичко това Джем ще дойде тази вечер. Така че благодаря за предложението, но не.
— Кристофър Харт е симпатяга — закачливо и напевно я увери Мелина.
— Ще ми разкажеш за него.
— Последен шанс. Ще отидеш ли? Ще отидеш…
— Не, Мелина.
— Жалко.
Мелина се намръщи, промърмори, че Джилиън е развалила настроението й и настоя да плати цялата сметка. Щом излязоха от луксозния ресторант, момчетата от паркинга докараха колите им. Единият младеж така се загледа в тях, че едва не удари задната броня в друга кола.
Докато се сбогуваха, Мелина направи последен опит:
— Ще съжаляваш за пропуснатата възможност.
— Все пак благодаря.
— Джилиън, той е национален герой! Ще прекараш вечерта с него. Това е най-хубавият подарък, който съм ти правила, откакто ти показах какво чудо е сутиенът с подплънки.
— Радвам се, че мислиш за мен.
— О, разбирам. Все още си ми сърдита.
— Сърдита?
— Защото миналия месец не успях да ти уредя среща с Кевин Костнър. Джилиън, хиляди пъти ти казах, че графикът му беше претоварен. Нямаше никакъв начин.
Джилиън се засмя, приближи се и я целуна по бузата.
— Не се сърдя. Обичам те, сестричке.
— Аз също.
— Забавлявай се с астронавта. Тя примигна и каза провлачено:
— Не се и съмнявай, че ще опитам.
— Искам подробности — извика Джилиън след нея, когато се качи в колата си. — Цялата истина.
— Обещавам. Ще ти се обадя веднага щом се прибера.
Над пустошта духаше силен вятър, който вдигаше прах и брулеше склоновете, преди да се разсее сред шубраците. На върха, където въздухът бе по-рядък и хладен, същият вятър раздвижваше жълтеникавите листа на трепетликите и те зашумоляваха като ехо от безброй кастанети.
Комплексът, разположен сред трепетликовата горичка, се съчетаваше с околността така съвършено, че бе почти невидим за мотористите, които профучаваха по магистралата километри по-ниско. Сградите бяха построени от качествен гранит, специално докаран от Шотландия. Цветните жилки сред сивата маса се преливаха с кафеникавите и жълтеникави оттенъци на заобикалящия пейзаж.
Сенчестата тераса на третия етаж на централната сграда бе като открит храм за молещия се. Беше коленичил върху възглавничка от кафяво кадифе със сложна бродерия. Златистите и сребристи лъскави нишки блестяха на слънчевата светлина, която проникваше през клоните.
Възглавничката бе подарък от поклонничка, която твърдеше, че е донесена в края на миналия век от руски емигранти. Представлявала семейна реликва и затова било голяма жертва от нейна страна да я подари на някого, което доказвало искрената й привързаност към този човек.
Беше навел глава. Гъстите му руси коси изглеждаха почти бели, меки като коприна, ангелски. Очите му бяха затворени. Устните му шепнеха молитвени слова. Ръцете му бяха скръстени под брадичката. Сякаш бе въплъщение на праведността. Докоснал се до божественото начало. Благословен. Светец.
Не беше.
През широката остъклена врата, отделяща терасата от просторното вътрешно помещение, влезе мъж с официален тъмен костюм. Без да издаде звук, се приближи към молещия се и сложи до него лист хартия, като пъхна крайчеца под кадифената възглавничка, за да не бъде отнесен от вятъра. След това се оттегли така безшумно, както бе дошъл.
Коленичилият прекъсна молитвата си, взе бележката и видя на нея печат с датата и часа. „Днес. Преди по-малко от час.“
Докато четеше напечатаното съобщение, на красивото му лице бавно се появи усмивка. Дългите му тънки пръсти притиснаха листа към гърдите, сякаш бе нещо свещено за него. Отново затвори очи. Сякаш обзет от вдъхновение, вдигна глава към небето.
Но не се обърна към Бога. Името, което изрече с благоговение, бе „Джилиън Лойд“.
Втора глава