— Дотогава — отвърна апахът. Абът припряно се ръкува с Чийф и забърза след Лонгтрий към изхода на бара.
Другите ранни посетители впериха любопитни погледи в тях. Декстър Лонгтрий определено имаше впечатляваща външност, но изглеждаше странно сред богатите клиенти в луксозното кафене на „Меншън“, особено с ресните и мънистата на широкия колан, който бе сложил върху панталоните си.
— Какъв е той — актьор?
Чийф се обърна към сервитьорката, която безшумно се бе приближила и му бе задала въпроса.
— Не, истински екземпляр.
— Нима? — Когато Абът и Лонгтрий се скриха от погледа им, тя се усмихна на Чийф. — Да ви донеса ли още нещо, мистър Харт?
— Не сега, благодаря.
— Тогава надявам се да се отбиете отново, преди да заминете.
— Може би ще дойда късно вечерта за едно питие.
— Ще ви очаквам с нетърпение.
Беше свикнал с вниманието на жените. Бе получавал писма с неприлични предложения, понякога придружени с еротични фотографии. Често в барове из цялата страна пред него се появяваха салфетки с номера на хотелски стаи. Дори веднъж на официална вечеря в Белия дом една дама бе пъхнала в ръката му чифт бикини, докато се ръкуваха.
Най-често не обръщаше внимание на интереса им. Но тази млада жена бе доста привлекателна. Владееше до съвършенство характерната за момичетата от Далас усмивка, която представлява неустоимо съчетание от кокетните маниери на красавиците от Юга и дързостта на каубойските дъщери. Чийф неволно отвърна.
Но, по дяволите, беше твърде млада! Или може би той остаряваше. В буйните си младежки години би взел подобна усмивка за откровено съблазнителна и би се възползвал.
Но вече не бе в първа младост и буйният му нрав донякъде бе укротен. Все пак й остави щедър бакшиш и без да губи време, се върна в стаята си да вземе душ. Както бе обещала камериерката, сакото му бе изгладено и закачено в гардероба. Черните каубойски ботуши бяха лъснати до блясък.
Позволи си малък бърбън, докато се обличаше, а после старателно изми зъбите и освежи дъха си. Не подобаваше на един индианец да се появи на пресконференция с дъх на „огнена вода“.
Намръщи се при вида на белега на рамото си. Облече безупречно изгладената риза и закопча перлените копчета. Почти винаги този белег бе скрит под дрехите му. След разговора с Абът и Лонгтрий отново се бе сетил за него.
Какво трябваше да доказва? Защо все още изпитваше нужда от себеутвърждаване и търсене на оправдания? Нямаше за какво да се извинява. Беше се справил блестящо с всичко, с което се бе заловил: участието в спортни състезания, обучението за пилот от Военновъздушните сили, реактивните изтребители, космическата програма.
Бе постигнал всичко въпреки произхода си. Беше отраснал в резерват. И какво от това? Не се бе ползвал с никакви привилегии. Все пак осъзнаваше колко ценно за популярността на програмата е участието му в нея. Но разумът му подсказваше, че НАСА не би поверила три космически мисии и екипажите им на човек, който не притежава необходимите качества, за да ги ръководи.
Но друга част от него, индианската, винаги щеше да се пита дали механизмите на системата не са били специално смазани, за да улеснят пътя му в университета, Военновъздушните сили и НАСА. „Нека направим компромис за червенокожия младеж. Ще се отрази добре на репутацията ни.“
Вероятно никой от хората, оказали влияние върху кариерата му, не би изрекъл или дори помислил нещо подобно. Но му бе неприятно да го подозира. Точно както бе казал на Лонгтрий и Абът, никога не се бе възползвал от произхода си, за да постигне нещо.
Ако някой смяташе това за измяна спрямо расата му, проблемът бе негов.
Леко напръска лицето си с одеколон и прокара пръсти през съвършено правите си черни коси. Явно индианските му гени бяха надделели. Имаше косите и скулите, характерни за команчите. Майка му бе петнайсето — шестнайсето поколение команч. Ако не бе прапрадядо му, навярно щеше да има още по-типични индиански черти.
Но някога височък каубой от ранчо в Оклахома бе залюбил прапрабаба му, малко след като индианската територия бе превърната в щат. От него Кристофър Харт бе наследил високата широкоплещеста фигура и синия цвят на очите, които първата му приятелка бе оприличила на тези на Пол Нюмън.
Те бяха една от причините баща му да изостави семейството си. За нещастие, бе наследил и част от неговата кръв.
Изведнъж осъзна, че твърде дълго е останал замислен, сложи часовника, загъна маншетите си и бе готов. Преди да излезе от стаята, прегледа програмата, която бе получил по факса в офиса си в Хюстън. Прочете името на лицето, с което трябваше да се срещне, и се постара да го запомни.