без обич живот, забрава приживе, смърт…
Брат и сестра
Той влиза със стъпки безшумни и нежни,
Очите му детски невинно ни гледат,
Говори с глас тих и някакси тъжен
И все с думи прекрасни света ни описва.
Той кара ни всичко във миг да забравим,
Отнесени в света мечтан, но небитуващ
И с приказки сладки така ни омайва,
Че всеки обича го, с него се будиш и с него заспиваш.
А ето я нея — сестра му, омразна и грозна,
Безумно безцветна, бездушна и все мълчалива,
Тя все се натрапва, и ние я мразим,
Защото всички мечти и надежди убива.
Тя ни говори с думи гротескни,
Описва света ни сив, изроден,
И всички винаги далеч от нея бягаме,
Но все пак тя владее нашия ден.
Тя ни се смее със своя поглед изгарящ,
А той все победен е и бяга,
И двамата си имат име — Истина е тя,
От нея все крие се брат й — Лъжата.
Поет
Стилизиран образ, стар рефрен,
живот, живян дълече в бъден ден,
прекрасно минало, спомен студен —
всичко е вън от, но и вътре у мен…
Лице изваяно, нежна душа,
сплетени, потни, заспали тела,
погледи мръсни на малки деца —
всичко бе в мен… но вече умря…
Слова омайни на стар мистичен субект,
жилка златна от думи със странен дефект,
антология на човека в един сам куплет —
заспивам умрял… и се ражда поет…
На живот и смърт
На живот и смърт с живота се боря,
на живот и смърт със бога споря,
на живот и смърт смъртта не приемам,
на живот и смърт по своя път поемам.
Че животът е смърт, а смъртта — нов живот,
че пътят на всички ни свършва в гроб,
че всички спазваме този вселенски кивот,
че дори свободен, всеки остава му роб.
Но защо ни е тленност, защо ни е плът,
не можем ли без нея да вървим по своя път,
не ни ли тя само със себе си оковава,
не е ли тя онова, що накрая прах става?
Не. Тя, плътта ми трябва.
Не. Заради нея тук и аз оставам.
Не. Заради нея на живот и смърт с бога споря.
Не. Заради нея на животи смърт с живота се боря…
Скиталец
Не спирам, вървя все напреде по пътя,
дори да се влача, дори по корем да пълзя,
дори да се гърча, нещо отвътре ме бута
и ме кара да се боря, да продължа да вървя.
И ставам, проправям все по-напреде свойта пътека
и продължава мъчението за мойта мизерна душа,
след толкова време вече знам, че пътят нелек е,
но искам да стигна до края, до свойта съдба.
Вървя и дори и за миг не поспирам
и вечно така ще кръстосвам света,
края не виждам, но целта я разбирам —
вечен път, пепел при пепел, пръст при пръстта…
Плътски живот
Всеки си има мечти идеални,
бляскави, желани, бъдещо-реални
и всеки в живота си ги преследва,
но никой от нас пътя си неотклонно не следва.
Защото все пак оставаме хора
и сме затворени вечно в затвора
на своята плът тленна,
ненаситна, превъзмогваща, бледна.
Тя иска и ти изпълняваш,
въпреки всичко решенията на нея оставяш —
да задоволява своите плътски наслади,
да убива идеите, мечтите ти — устоите ти здрави.
И ти се примиряваш, живееш си тъй както трябва,
Но все пак — какво ли друго ти остава.
И чакаш смъртта си — със нея ще се преродиш
И мечтите си за духовност ще осъществиш…
Заклинание
Перото от петела си вземи
в кръвта му ти го натопи,
пръст от самоубиец намери,
към тях уши на прилеп прибави,
билки зли отровни набери,
всичко туй във медното котле сложи,
силен огън наклади,
с кръв от пресен труп го напълни,
черна котка около му пусни,
папагал без човка едноок около му да кръжи
и саламандър сляп да се върти…
Дяволче сама си призови,
да изпълни твоите мечти,
плановете пъклени,
отмъщенията зли,
а покрай тях и малко добрини…
Кръг
Умират последните звуци на старата песен,
заглъхва ехото на познатия глас,
старите чувства вече са хванали плесен,
тъмнее заревото на стария час.
В нощта се ражда ново начало,
от тишината възниква новият звук,
от болката произхожда щастие вяло
и ето — нов свят започва оттук.
Нов свят, но в него трели познати,
уж нов, а всъщност толкова стар,
нови кули, полирани със стара позлата,
нов народ, но със същия стар господар.
Времето върви, колелото се върти,