— Не исках да научаваш — съумявам да кажа аз. — Смятах, че това ще усложни взаимоотношенията ни след всичко преживяно, че ще е по-добре да забравя и… знам ли… — Запъвам се, не намирам подходящите думи. — Постъпих глупаво. Голяма съм глупачка. Трябваше да ти кажа и много съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да научаваш по този начин.
Адам диша тежко, потрива тила си, после прокарва ръка през косата си и казва:
— Не разбирам… изобщо не разбирам… как… знаем ли защо може да те докосва? Като мен ли е? Моите способности ли има? Не знам… боже, Джулиет, а ти прекарваш толкова време насаме с него…
— Нищо не се е случило — уверявам го. — Само говорехме и изобщо не се е опитвал да ме докосне. Нямам представа защо може да ме докосва… май никой няма. Касъл още не е започнал тестовете.
Адам въздъхва, прокарва ръка по лицето си и с тих, едва доловим глас казва:
— Не знам защо се изненадвам. Все пак имаме едно и също ДНК. — Той изругава под носа си. Изругава отново. — Ще спрат ли някога гадостите? — Повишава глас той, питайки сякаш във въздуха. — Ще спрат ли някога скапаните шамари в лицето ми? Божичко! Имам чувството, че тази лудост няма край.
Искам да му кажа, че е прав, че лудостта няма край.
— Джулиет.
Гласът му ме кара да замръзна намясто.
Стисвам силно очи, много силно; отказвам да повярвам на ушите си. Уорнър не може да е тук. Разбира се, че не е тук. Дори не е възможно да е извън стаята си, но после си спомням. Касъл обяви, че вече не е заложник.
О.
О, не.
Това не се случва. Уорнър не стои толкова близо до двама ни с Адам, не отново, не и след всичко случило се, това е невъзможно...
...но Адам поглежда през рамото ми, поглежда зад гърба ми към човека, когото така усилено се мъча да забравя, а аз не мога да вдигна очи. Не искам да виждам предстоящото.
А щом отново проговаря, гласът на Адам е като киселина.
— Какво правиш тук, по дяволите?
— Радвам се да те видя отново, Кент. — Долавям усмивка в гласа на Уорнър. — Трябва да си поприказваме някой път, имаме много за наваксване. Особено предвид последното откритие. Нямах представа, че имаме толкова общо помежду си.
Наистина нямаш никаква, ама никаква представа, иска ми се да кажа на глас.
— Побъркано копеле такова — казва Адам с нисък, премерен глас.
— Колко неуместен език. — Уорнър клати глава. — Само онези, които не успяват да се изразяват интелигентно, прибягват до толкова недодялан речник. — Пауза. — Да не би да се чувстваш застрашен от мен, Кент? Изнервям ли те? — Той се засмива. — Като че ли едва се сдържаш да не ми налетиш.
— Ще те убия… — Адам се спуска да сграбчи Уорнър за гърлото, но в същия момент Кенджи се блъсва в него, в двама им, и ги разделя с гримаса на пълно възмущение по лицето си.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — Очите му горят. — Не знам дали сте забелязали, но стоите точно пред вратата и плашите хлапетата до смърт, Кент, така че ще ви помоля да мирясате. — Адам опитва да проговори, но Кенджи му отнема думата. — Виж какво, нямам представа защо Уорнър не е в стаята си, но така или иначе решението не е мое. Касъл се разпорежда тук и трябва да уважаваме преценката му. Не можеш просто да трепеш когото ти падне, понеже така ти е хрумнало.
— Това е същият тип, който опита да ме измъчва до смърт! — изкрещява Адам. — Той нареди на хората си да те пречукат! А сега трябва да живея под един покрив с него? Да се бия рамо до рамо с него? Да се преструвам, че всичко е наред? Откачил ли е Касъл…
— Касъл си знае работата — озъбва му се Кенджи. — Мнението ти не е важно тук. Ще се съобразяваш с неговите искания.
Адам вдига бясно ръце във въздуха.
— Не мога да повярвам. Това трябва да е някаква шега! Що за приумица? Кой нормален човек се отнася със заложниците си така, сякаш са на курорт? — Изкрещява отново, без дори да се опитва да говори тихо. — Уорнър може да се върне в базата си с подробна информация за нашата, може да издаде точното ни местоположение.
— Това е невъзможно — казва Уорнър. — Нямам ни най-малка представа къде се намираме.
Адам се извърта към него толкова бързо, че и аз повтарям действието му, за да не изпусна нещо. Адам крещи, изглежда като че ли всеки момент ще нападне Уорнър, а Кенджи се мъчи да го усмири, но аз почти не чувам какво се случва около мен. Кръвта пулсира твърде шумно в главата ми, а очите ми забравят да мигат, защото Уорнър гледа в мен, само в мен, погледът му е толкова съсредоточен, толкова устремен, толкова сърцераздирателно вдълбочен, че ме парализира изцяло.