Гърдите му се надигат и спадат достатъчно силно, че да видя вълнението им дори от мястото си. Не обръща никакво внимание на суматохата край себе си, на хаоса в трапезарията, на свирепите атаки на Адам; не помръдва дори със сантиметър. Не отлепя поглед от мен и знам, че трябва да го сторя вместо него.
Обръщам глава.
Кенджи крещи на Адам да се успокои, а аз се пресягам, хващам ръката му, усмихвам му се лекичко и той се укротява.
— Хайде — казвам му. — Да се връщаме вътре. Касъл още не е приключил, а трябва да чуем какво има да ни казва.
Адам се опитва да дойде на себе си. Поема дълбока глътка въздух. Кимва ми отривисто и ми позволява да го въведа вътре. Умишлено съсредоточавам вниманието си в него, опитвайки да си внуша, че Уорнър го няма.
Уорнър обаче не е съгласен с плана ми.
Застава пред нас, препречва пътя ни и напук на себе си го поглеждам в очите, където виждам нещо… невиждано досега. Не и толкова силно изразено, не и толкова явно.
Болка.
— Махни се — озъбва му се Адам, но Уорнър като че ли не го чува.
Взира се в мен. Поглежда пръстите ми, стиснали облечената ръка на Адам, и агонията в очите му пречупва коленете ми, и не мога да проговоря, не бива да проговарям, дори да можех да проговоря, нямаше да знам какво да кажа, и тогава го чувам да произнася името ми. И още веднъж. Казва:
— Джулиет…
— Махни се! — излайва му отново Адам, но този път губи самообладание и го бутва така силно, че да го повали на земята. Само че Уорнър не пада. Препъва се леко назад и движението като че ли разпалва нещо в него, спящ гняв, който на драго сърце освобождава, и се спуска стръвно напред, а аз се мъча да реша как да го спра, да измисля някакъв план, но съм толкова глупава.
Достатъчно глупава, че да застана помежду им.
Адам ме сграбчва в опит да ме дръпне назад, но аз вече съм притиснала дланта си в гърдите на Уорнър и не знам какво си мисля, май изобщо не мисля и като че ли именно там е проблемът. Тук съм, впримчена в милисекундите до зверския сблъсък между двама братя, а в крайна сметка не аз го предотвратявам.
А Кенджи.
Хваща и двамата за ръцете и се мъчи да ги разтърве, но внезапният звук, раздиращ гърлото му, е звук на мъчение и ужас, който ми се ще да прогоня от черепа си.
Той пада.
Свлича се на земята.
Дави се, задушава се, гърчи се на пода, а накрая се обездвижва напълно, почти спира да диша и остава вцепенен, плашещо вцепенен, и май крещя, докосвам устните си, за да проверя откъде идва режещият звук, и падам на колене. Разтрисам го, но той не помръдва, не реагира, и не знам на какво съм станала свидетел.
Не знам дали Кенджи не е мъртъв.
Петдесет и седма глава
Определено пищя.
Нечии ръце ме вдигат от пода и чувам гласове и звуци, които дори не си правя труда да разпозная, защото знам единствено, че това не се случва наистина, не и на Кенджи, не и на забавния ми, смахнат приятел, чиято усмивка крие толкова тайни, и се изтръгвам от дърпащите ме ръце, и съм сляпа, втурвам се към трапезарията и сто размити лица се сливат с фона, защото онова, което търся, принадлежи на човек с тъмносиньо сако и цял куп расти, вързани на конска опашка.
— Касъл! — изкрещявам. Продължавам да пищя. Паднала съм на пода, не знам кога, но усещам болката в коленете си и не ме е грижа-не ме е грижа-не ме е грижа… — Касъл! Кенджи… той… моля те…
Никога досега не съм виждала Касъл да тича.
Прелита през стаята с нечовешка скорост, подминава ме и изхвърчава в коридора. Всички останали скачат втрещено на крака, някои крещят паникьосано, а аз тръгвам след Касъл, връщам се в тунела и Кенджи още е там. Още е неподвижен. Неподвижен.
Прекалено неподвижен.
— Къде са момичетата? — крещи Касъл. — Някой да доведе момичетата! — Държи главата на Кенджи в скута си, мъчи се да придърпа тежкото му тяло в ръцете си и за пръв път го виждам такъв; не звучеше така дори когато говореше за попадналите ни в плен хора, за кръвожадния план на Андерсън. Оглеждам се наоколо и забелязвам членовете на Пункт Омега с изкривени от болка лица, много от тях вече плачат, вкопчили се едни в други, и чак сега осъзнавам колко сляпа съм била за Кенджи. Чак сега проумявам докъде се простира авторитетът му. Колко държат на него всички околни.
Колко го обичат.
Примигвам и виждам, че Адам е един от петдесетте души, носещи Кенджи, които вече препускат, надяват се на чудо… и някой казва:
— Вече са в медицинското крило! Подготвят му легло!
Настава паническо бягство, всички хукват след тях, мъчейки се да разберат какво е станало, и никой не ме поглежда, никой не отвръща на погледа ми, а аз се отдръпвам, скривам се зад ъгъла в тъмнината. Вкусвам сълзите, стичащи се в устата ми, броя всяка солена капка, защото не разбирам какво се случва, как се случи, как изобщо е възможно, не съм го докосвала, но в следващия момент замръзвам намясто. С прозрението по ръцете ми се образуват ледени висулки.