Не нося ръкавиците си.
Забравила съм ръкавиците си. Толкова бързах да не закъснея, че просто изскочих от банята и забравих ръкавиците си в стаята, и ми се струва нереално, невъзможно да направя подобно нещо, да забравя, да съм отговорна за загубата на още един живот и просто просто просто
Свличам се на пода.
— Джулиет.
Вдигам поглед. Скачам на крака.
Казвам:
— Стой настрана от мен — и цялата се треса, опитвам да преглътна сълзите, но потъвам в себе си, защото осъзнавам, че най-сетне ме спохожда. Най-жестокото наказание. Заслужавам тази болка, заслужавам да живея с мисълта, че съм убила един от най-близките си приятели на света, и ми се иска да се свия на кълбо и да изчезна завинаги. — Махай се…
— Джулиет, моля те — казва Уорнър, приближавайки се. Лицето му е забулено в сянка. Тунелът е съвсем смътно осветен и не знам накъде води. Знам единствено, че не искам да оставам насаме с Уорнър.
Нито сега. Нито когато и да било.
— Казах да не ме доближаваш. — Гласът ми трепери. — Не искам да говоря с теб. Моля те… просто ме остави на мира!
— Не мога просто да те оставя! — отвръща той. — Не и разплакана!
— Най-вероятно няма да разбереш какво ми е — изрепчвам му се аз. — Най-вероятно не би ти пукало, защото ти убиваш хора, без да ти мигне окото!
Той диша тежко. Твърде бързо.
— Какви ги говориш?
— Говоря за Кенджи! — избухвам аз. — Аз му го причиних! Аз съм виновна! Заради мен спорехте с Адам и заради мен Кенджи дойде да ви разтървава, и заради мен… — Гласът ми пресеква веднъж, втори път. — Заради мен сега е мъртъв!
Уорнър ококорва очи.
— Не ставай смешна — казва той. — Кенджи не е мъртъв.
Цялата съм изтъкана от агония.
Ридая заради постъпката си и за това, че няма начин да не е мъртъв, не го ли видя, не помръдваше, аз го убих, а Уорнър е съвършено безмълвен. Не казва и думичка, докато го обстрелвам с отвратителни, ужасни обиди и го обвинявам, че е твърде коравосърдечен да разбере какво е да скърбиш. Дори не осъзнавам, че ме е придърпал в обятията си, докато не усещам, че съм сгушена до гърдите му и не се съпротивлявам. Не се съпротивлявам ни най-малко. Притискам се към него, защото имам нужда от топлината му, искам пак да почувствам силни мъжки ръце около себе си и чак сега започвам да осъзнавам колко бързо съм свикнала да разчитам на лечебната сила на нечия уютна прегръдка.
Колко силно ми е липсвала.
А той не ме пуска. Приглажда косата ми назад, плъзва нежно ръка надолу по гърба ми и чувам как сърцето му тупти в странен, безумен ритъм, твърде ускорен, за да е човешки.
Ръцете му обвиват напълно тялото ми, когато казва:
— Не си го убила, скъпа.
А аз отговарям:
— Май не говорим за една и съща случка.
— Изобщо не разбираш как стоят нещата. С нищо не си го наранила.
Поклащам глава до гърдите му.
— Какво искаш да кажеш?
— Не си била ти. Знам го със сигурност.
Отдръпвам се от него. Поглеждам в очите му.
— Откъде знаеш?
— Защото — отговаря той — не ти нарани Кенджи. Аз бях.
Петдесет и осма глава
— Какво?
— И не е мъртъв — казва Уорнър, — макар че е тежко ранен. Предполагам ще успеят да го възстановят.
— Какво… — паника, същинска паника полазва костите ми — …какво говориш?
— Моля те — казва Уорнър. — Седни. Ще ти обясня всичко. — Той се настанява на пода и потупва с длан мястото до себе си. Не знам какво друго да направя, а и краката ми вече са твърде омекнали, за да стоят прави.
Крайниците ми се разливат по земята, гърбовете ни са опрени в стената, само тънка ивичка въздух дели дясната страна на неговото тяло и лявата на моето.
1,
2,
3 секунди минават.
— Не исках да повярвам на Касъл, когато ми каза, че съм имал… дарба — обяснява Уорнър. Тонът на гласа му е толкова нисък, че се напрягам да го чуя, макар и да съм едва на сантиметри от него. — Една част от мен се надяваше, че просто се опитва да ме подлуди, за да спечели преднина. — Малка въздишка. — Но като се замислех, имаше логика. Касъл ми каза и за Кент. — Добавя Уорнър. — Че можел да те докосва и че вече знаели каква е причината. За момент се зачудих дали и аз нямам подобна способност. Също толкова жалка. Също толкова безполезна. — Той се засмива. — Бях напълно несклонен да повярвам.