— Способността му не е безполезна — чувам се да казвам.
— Така ли? — Той се обръща с лице към мен. Раменете ни почти се докосват. — Кажи тогава, скъпа. За какво може да я използва?
— Отнема способностите на други хора.
— Ясно — казва той, — но от каква полза е това за самия него? Какво печели, като отнема способностите на собствените си хора? Абсурдно е. Чисто прахосничество на потенциал. Няма да помогне с нищо във войната.
Настръхвам. Но решавам да игнорирам коментара му.
— Какво общо има това с Кенджи?
Той отново извръща лице от мен. Този път проговаря с по-мек глас:
— Би ли ми повярвала, ако ти кажа, че в момента усещам енергията ти? Усещам силата и тежестта ѝ?
Впервам поглед в него, изучавам чертите на лицето му и искрения, плах тон на гласа му.
— Да — отговарям. — Мисля, че бих ти повярвала.
Уорнър ми отвръща с усмивка, която сякаш го натъжава.
— Усещам — продължава той, поемайки си дълбока глътка въздух, — най-силните ти емоции. И понеже те познавам, мога да си ги обясня. Знам например, че страхът, който изпитваш в момента, няма нищо общо с мен, а с теб самата и случилото се с Кенджи. Усещам колебанието ти… не си готова да приемеш, че вината не е твоя. Усещам тъгата ти, скръбта ти.
— Наистина ли усещаш всичко това? — питам го аз.
Той кимва, без да ме поглежда.
— Не мислех, че такова нещо е възможно — казвам му.
— Нито пък аз… не знаех за съществуването му — отвръща той. — Дълго време съм живял в неведение. Дори си мислех, че е нормално да долавяш така ясно чувствата на околните. Въобразявах си, че просто съм по-чувствителен от останалите. Това ми умение беше една от основните причини баща ми да ми повери Сектор 45. — Обяснява той. — Все пак имам невероятната способност да разбирам дали човекът срещу мен крие нещо, или се чувства гузен, или най-важното… лъже. — Пауза. — Другата причина — продължава той — беше фактът, че не се страхувам да налагам наказания, ако ситуацията го изисква. Замислих се сериозно по въпроса чак когато Касъл ми загатна, че може да съм нещо повече от обикновен човек. Едва не загубих разсъдъка си. — Той поклаща глава. — Тази мисъл не ми излизаше от ума, постоянно търсех начини да докажа или отхвърля теорията му. И след всичките ми дълбоки разсъждения, стигнах до заключението, че не е вярно. Но макар да съжалявам (заради теб, не заради себе си), че Кенджи беше достатъчно глупав да се намеси тази вечер, всъщност случката се оказа доста благоприятна. Защото най-сетне имам доказателство. Доказателство, че съм грешал. Че Касъл — казва той — е бил прав.
— Какво имаш предвид?
— Отнех енергията ти — пояснява той, — без да съзнавам, че съм способен на такова нещо. Когато четиримата осъществихме връзка, усетих всичко съвсем отчетливо в съзнанието си. Адам беше недостъпен, което, между другото, обяснява защо така и не го заподозрях в предателство. Емоциите му вечно бяха скрити; вечно блокирани. Имах наивността да реша, че просто е робот в човешка кожа, лишен от собствена индивидуалност и всякакви увлечения. Но ми е убягвал по моя вина. Твърде неотклонно вярвах, че съм способен да засека всеки дефект в системата ни.
А аз искам да изтъкна, че в крайна сметка способността на Адам май не е толкова безполезна, нали?
Но го премълчавам.
— А Кенджи… — продължава Уорнър след момент. Потрива челото си. Засмива се леко. — Кенджи беше… много хитър. Много повече, отколкото предполагах. И тъкмо в това се е състояла тактиката му. Кенджи — обяснява той, издишвайки — целеше да е очевидна заплаха вместо скрита такава. Вечно се забъркваше в неприятности. Все искаше допълнително храна, биеше се с останалите войници, нарушаваше вечерния час. Не спазваше разни дребни правила, само и само да привлече внимание към себе си. Да ме заблуди, че е най-обикновен дразнител, и нищо повече. Винаги съм имал едно наум, че има нещо гнило в него, но си го обяснявах с буйния му нрав и непреклонността му да съблюдава правилника. Отписвах го като лош войник. Човек, който никога нямаше да се издигне в йерархията. Който вечно щеше да си остане нехранимайко. — Той поклаща глава. Вдига вежди, забол поглед в земята. — Блестящо… — Коментира с почти впечатлено изражение. — Справи се блестящо. Единствената му грешка — добавя след момент — беше твърде откритото му приятелство с Кент. И тази грешка едва не му коства живота.
— И какво? Искал си да го довършиш тази вечер? — Още съм толкова объркана, че отчаяно се мъча да сменя темата на разговора. — Нарочно ли го нарани?