— Не нарочно. — Уорнър поклаща глава. — Всъщност нямах представа какво правя. Не и първоначално. До онзи момент единствено бях усещал чуждата енергия, не знаех, че мога и да я отнемам. Стигнах до твоята просто като те докоснах; между четирима ни се беше натрупал толкова адреналин, че енергията ти направо изскочи към мен. А когато Кенджи сграбчи ръката ми — казва той, — двамата с теб още бяхме свързани. И тогава… някак успях да насоча твоята сила към него. Беше съвсем неволно, но го почувствах. Почувствах как силата ти нахлува в мен. И как я впрягам. — Той вдига поглед. Посреща моя. — Беше най-невероятното нещо, което някога съм изживявал.
Сигурно щях да падна, ако вече не бях на земята.
— Значи, можеш да отнемаш… можеш да отнемаш силите на други хора? — питам го аз.
— Очевидно.
— И си убеден, че не нарани Кенджи нарочно?
Уорнър се разсмива, поглежда ме, сякаш току-що съм казала нещо страшно забавно.
— Ако исках да го убия, щях. И нямаше да разчитам на толкова сложна система. Не търся сценичен ефект — казва той. — Ако искам да нараня някого, ще са ми нужни само собствените ми ръце.
Потъвам в изумено мълчание.
— Всъщност съм впечатлен — продължава Уорнър, — че успяваш да сдържиш цялата си енергия, без да търсиш отдушник за излишъка. Аз самият едва я удържах. Прехвърлянето ѝ от моето тяло в това на Кенджи не беше просто случайност, а необходимост. Нямаше да изтърпя силата ѝ дълго време.
— Тоест не мога да те нараня? — примигвам смаяно насреща му. — Изобщо? Силата ми просто се влива в теб? Абсорбираш я един вид?
Той кимва и отвръща:
— Искаш ли да ти покажа?
И аз се съгласявам с главата си и очите си, и устните си, и никога в живота си не съм била толкова ужасена от вълнението си.
— Какво трябва да направиш? — питам го.
— Нищо — отговаря съвсем тихо той. — Просто ме докосни.
Сърцето ми тупти, барабани, препуска в тялото ми и опитвам да се концентрирам. Да запазя спокойствие. Няма страшно, казвам си. Няма страшно. Това е просто експеримент. Няма нужда да се вълнуваш толкова, че отново ще докоснеш друго човешко същество, повтарям си.
Той ми подава голата си ръка.
Аз я хващам.
Чакам да усетя нещо, чувство на слабост може би, спад в енергията ми, някакъв знак, че нещо мое преминава в неговото тяло, но не усещам абсолютно нищо. Чувствам се съвсем нормално. Но наблюдавам как Уорнър затваря очи, за да се концентрира. После усещам как ръката му се стяга около моята и той вдишва рязко.
Очите му се отварят и свободната му ръка пробива дупка в пода.
Отдръпвам се смаяно. Запълзявам настрани, подпирайки се на ръце. Сигурно халюцинирам. Сигурно дупката в пода на десетина сантиметра от Уорнър е просто халюцинация. Сигурно това, че виждам как дланта му се притиска към пода и потъва право през него, е просто халюцинация. Сигурно всичко това е просто халюцинация. Всичко. Сънувам и несъмнено всеки момент ще се събудя. Това е.
— Не се страхувай…
— К-как… — запъвам се аз — … как г-го направи…
— Не се плаши, скъпа, всичко е наред, кълна ти се… и за мен е новост…
— Моята… моята сила? Тя не… не ти причинява болка?
Той поклаща глава.
— Точно обратното. Носи невероятен прилив на адреналин… не съм изпитвал подобно нещо. Дори леко ми се вие свят — казва той, — но по възможно най-приятния начин. — Засмива се. Усмихва се сам на себе си. Отпуска глава в ръцете си. Вдига поглед. — Може ли пак?
— Не — побързвам да откажа.
Той се хили насреща ми.
— Сигурна ли си?
— Не мога… просто още не мога да повярвам, че можеш да ме докосваш. Че наистина… знам ли… — клатя глава — …сигурен ли си, че няма уловка? Някакви условия? Просто ме докосваш и никой не пострадва? И не само че никой не пострадва, ами и ти носи удоволствие? Харесва ти да ме докосваш?
Той мига насреща ми, гледа ме, сякаш не знае как да отговори на въпроса ми.
— Е?
— Да — казва задъхано.
— Да какво?
Чувам бурния ритъм на сърцето му. Чувам го в тишината помежду ни.
— Да — повтаря той. — Харесва ми.
Невъзможно.
— Вече няма защо да се боиш да ме докосваш — казва той. — Няма да ме нараниш. Допирът ти единствено ми влива сили.
В гърлото ми напира един от онези странни, пискливи, безумни смехове, обозначаващи краха на нечий здрав разум. Защото ми се струва, че този свят има ужасяващо, ужасяващо чувство за хумор. Като че ли вечно ми се присмива. Смее се на мой гръб. Постоянно оплита живота ми все повече и повече. Съсипва всичките ми усърдно начертани планове, усложнявайки безкрайно всеки следващ избор. Превръща всичко в безподобна главоблъсканица.