Не мога да докосвам момчето, което обичам.
Но с допира си мога да дарявам сили на момчето, опитало да убие възлюбения ми.
Никой, ще ми се да кажа на света, не се смее.
— Уорнър. — Вдигам поглед, споходена от внезапно прозрение. — Трябва да кажеш на Касъл.
— И защо ми е да му казвам?
— Защото трябва да знае! Така ще си обясни състоянието на Кенджи и ще преосмисли плановете си за утре! Ти ще се биеш на наша страна и може да ни е от полза…
Уорнър се разсмива.
Смее се и се смее, и се смее, очите му лъщят, искрят дори на тази смътна светлина. Смее се, докато смехът му не стихва до хриптене, после до тиха въздишка, после до ведра усмивка. Накрая се ухилва насреща ми, докато не се ухилва просто сам на себе си, докато не свежда поглед и очите му не попадат върху ръката ми — онази, която лежи отпуснато в скута ми, и се поколебава само за момент, преди пръстите му да погалят меката, тънка кожа, покриваща кокалчетата ѝ.
Не дишам.
Не продумвам.
Не помръдвам дори.
Движенията му са плахи, сякаш чака да види дали ще се отдръпна, и знам, че трябва, но не го правя. Затова той хваща ръката ми. Оглежда я. Прокарва пръсти по линиите на дланта ми, свивките на ставите ми, чувствителното местенце между палеца и показалеца ми и допирът му е толкова нежен, толкова деликатен и гальовен, и ми доставя такова удоволствие, че направо боли, наистина боли. А сърцето ми не може да го понесе точно в момента.
Изтръгвам ръката си с едно рязко, нескопосано движение, лицето ми пламва, пулсът ми подивява.
Уорнър не трепва дори. Не вдига поглед. Даже не изглежда изненадан. Просто се взира във вече празната си ръка и заговаря:
— Знаеш ли — казва със странен, топъл глас, — мисля, че Касъл не е нищо повече от летящ в облаците глупак. Държи да приветства тук колкото може повече хора и това му гостоприемство ще има обратен резултат просто защото е невъзможно да угодиш на всички. — Пауза. — Той е идеалният пример за човек, непознаващ правилата на играта. Човек, доверяващ се твърде много на сърцето си, твърде отчаяно вкопчен в утопичния си стремеж към надежда и мир. Това няма да му е от помощ. — Въздъхва той. — Дори смея да твърдя, че ще подпише смъртната му присъда. Но в теб има нещо — продължава Уорнър, — нещо, произтичащо от собствената ти надежда. — Той поклаща глава. — Това е толкова наивно, че е направо затрогващо. Харесва ти да вярваш на хората. — Казва той. — Винаги избираш добротата. — Той се усмихва съвсем лекичко. Вдига поглед. — Много ме забавляваш.
И изведнъж се чувствам като кръгла глупачка.
— Няма да се биеш на наша страна утре.
Усмивката му вече е открита, очите му са топли.
— Тръгвам си оттук.
— Тръгваш си. — Вдървена съм.
— Нямам място тук.
— Не разбирам — казвам, клатейки глава. — Как може да си тръгнеш? Казал си на Касъл, че утре ще се биеш на наша страна… Той знае ли, че си тръгваш? Изобщо знае ли някой? — Питам го, докато изучавам лицето му с поглед. — Какво си намислил? Какво ще правиш?
Той не отговаря.
— Какво ще правиш, Уорнър…
— Джулиет — прошепва той с внезапно разпалени, обезпокоени очи. — Трябва да те питам не…
Някой препуска из тунелите.
Вика името ми.
Адам.
Петдесет и девета глава
Скачам трескаво на крака и казвам на Уорнър, че ще се върна.
Казвам му да не си тръгва още, да не отива никъде, че ей сега се връщам, но не дочаквам отговора му, защото вече летя към осветения коридор и едва не се блъсвам в Адам. Той ме хваща и ме притиска плътно, толкова плътно до себе си, отново забравил, че не бива да ме докосва, и в очите му се чете тревога, и казва: "Добре ли си?" и "Много съжалявам", и "Търсих те навсякъде?" и "Не си виновна ти, дано го разбираш…".
Постоянно ме удря в лицето, в черепа, в гръбнака… удря ме знанието, че го обичам толкова много. Че и той ме обича толкова много. Близостта с него е болезнено напомняне за всичко, което бях принудена да загърбя. Вдишвам дълбоко.
— Адам — питам го, — добре ли е Кенджи?
— Още не е дошъл в съзнание — отговаря той, — но Сара и Соня смятат, че ще се оправи. Ще стоят до него цяла нощ, за да се уверят, че се възстановява нормално. — Пауза. — Никой не може да си обясни случилото се. — Добавя той. — Но не си отговорна ти. — Очите му приклещват моите. — Знаеш го, нали? Ти дори не го докосна? Убеден съм.