Затова и аз дишам.
Броя всичките си стъпки към бесилото, увиснало от тавана на живота ми, и броя всички онези пъти, в които съм постъпвала глупаво, и числата ми свършват.
Кенджи едва не загина днес.
Заради мен.
Виновна съм, ако не за друго, то поне за това, че Адам и Уорнър се караха. Че застанах помежду им. Че Кенджи трябваше да ги разтърве, а ако аз не бях по средата, той нямаше да пострада.
А сега стоя тук. И го гледам.
Едва диша, а аз го умолявам. Умолявам го да направи единственото важно нещо. Единственото. Умолявам го да се държи, но той не ме слуша. Не може да ме чуе, а задължително трябва да се оправи. Да оцелее. Да започне да диша.
Трябва.
Касъл нямаше кой знае какво друго за казване.
Всички се бяхме струпали наоколо, някои се бяха вмъкнали в медицинското крило, други стояха от другата страна на стъклото и наблюдаваха мълчаливо. Касъл изнесе кратка реч за това колко е важно да сме задружни, че сме семейство и ако не можем да разчитаме един на друг, то на кого? Знаел, че всички сме уплашени, но сега бил моментът да си окажем подкрепа. Да се обединим и да отвърнем на удара. Сега е моментът, каза той, да си върнем света.
— Сега е моментът да живеем — каза. — Ще отложим утрешното заминаване поне толкова, колкото всички да закусим заедно. Не можем да се впуснем в битка разединени. — Каза той. — Трябва да вярваме в себе си и в околните. Сутринта отделете малко време да се помирите сами със себе си. След закуска потегляме. Като едно цяло.
— Ами Кенджи? — попита някой и познатият му глас ме постресна.
Джеймс. Стоеше недалеч със стиснати юмручета, мокро от сълзи лице и трепереща долна устна, сякаш усилено се бореше да прикрие болката в гласа си.
Сърцето ми се разцепи надве.
— Какво за него? — попита Касъл.
— Ще участва ли в утрешния бой? — поинтересува се Джеймс, смръквайки последните си сълзи. Юмруците му започваха да треперят. — Иска да се бие. Така ми каза.
Лицето на Касъл се сбърчи в умислена гримаса. Отговорът му не дойде веднага.
— Опасявам се… опасявам се, че Кенджи няма да е в състояние да ни придружи утре. Но пък — продължи той — може би ти ще останеш да му правиш компания?
Джеймс не отговори. Очите му се взираха в Касъл. После прескочиха към Кенджи. Примигна няколко пъти, преди да си проправи път през тълпата към леглото му и да се зарови до него, заспивайки почти мигновено.
Гледката подтикна всички да се разотиват.
Е. Всички, но без мен, Адам, Касъл и момичетата. Интересно е, че цял Пункт Омега нарича Соня и Сара "момичетата", сякаш те са единствените момичета в базата. А не са. Дори не знам как са си спечелили този прякор и докато една част от мен иска да узнае, другата е твърде изморена, за да попита.
Свивам се в стола си и забивам поглед в Кенджи, който вдишва и издишва с огромни усилия. Облягам глава на единия си юмрук, съпротивлявайки се на съня, който ту се просмуква в съзнанието ми, ту се изпарява. Не заслужавам да спя. Трябва да будувам тук цяла нощ и да се грижа за него. И бих го правила, стига допирът ми да не беше смъртоносен за него.
— Време е и вие двамата да полегнете.
Стряскам се и подскачам, а дори не знам кога съм задрямала. Касъл ме гледа със странно, грижовно изражение на лице.
— Не съм уморена — лъжа го аз.
— Отивай в леглото — казва той. — Утре ни чака важен ден. Трябва да се наспиш.
— Аз ще я изпратя — казва Адам. Понечва да стане. — После ще се върна…
— Моля ви. — Прекъсва го Касъл. — Вървете. С момичетата ще се справим.
— Но вие се нуждаете от сън повече от нас — казвам му.
Касъл се усмихва тъжно.
— Боя се, че тази вечер няма да спя изобщо.
Обръща се към Кенджи и крайчетата на очите му се набръчкват от щастие или болка, или нещо средно.
— Знаехте ли — подхваща той, — че познавам Кенджи от малко момче? Намерих го малко след като бях създал Пункт Омега. Израсна тук. Когато го срещнах, живееше в стара пазарска количка, която беше намерил край магистралата. — Касъл се умълчава за момент. — Разказвал ли ви е тази история?
Адам се връща на мястото си. Внезапно усещам, че съм се разбудила напълно.
— Не — отговаряме двамата в един глас.
— О, простете ми. — Касъл поклаща глава. — Не бива да пилея времето ви с подобни неща. — Казва той. — Май в момента съм твърде натоварен. Забравям кои истории трябва да пазя за себе си.
— Не… моля ви… искам да чуя — казвам му. — Наистина.
Касъл вперва поглед в ръцете си. Усмихва се леко.
— Няма кой знае какво за разказване — казва. — Кенджи никога не ми е споменавал какво се е случило с родителите му, а аз се старая да не любопитствам. Всичко, което някога е имал, е име и възраст. Натъкнах се на него съвсем случайно. Просто момченце в пазарска количка. Далеч от цивилизацията. Беше посред зима, а той нямаше нищо друго, освен вехта тениска и възголямо долнище на анцуг. Стори ми се, че замръзва, че малко храна и топло място за сън биха му се отразили добре. Не можех просто да си тръгна. — Казва Касъл. — Не можех просто да го оставя така. Затова го попитах дали е гладен.